Добре дошли в Мистик Таун!
Създайте ваш герой от сериал, филм, книга или измислен и се потопете в приказния свят на градчето ни. Запишете се в училище, изкарайте всички курсове за професия, създавайте и се забавлявайте заедно с нас! Творете и печелете от конкурсите на нашите партньорни издателства. Тук вие сте това, което искате да бъдете!
Приятна игра!
Translator

Вход

Забравих си паролата!



BG TOP
BGtop
Icon
Icon
Icon
Icon
Poll

Имате ли пари за книги или разчитате на безплатните бройки от форуми/сайтове?

38% 38% [ 27 ]
37% 37% [ 26 ]
25% 25% [ 18 ]
0% 0% [ 0 ]

Общо гласове : 71

Последно онлайн
Пазарска количка

Гост това е твоята пазарска количка, използвай я за пазаруване от магазина.

Втора употреба

Рекламации



Top posting users this month


You are not connected. Please login or register

Иди на страница : Previous  1, 2, 3

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 3 от 3]

1 Irridius Ar. Dreadmaster on Вто 20 Дек 2011, 05:23

Александър Андерсън

avatar
First topic message reminder :

Ок, това е не просто история. Това е вътрешно излияние. Това е начинът, по който се вижда живота през погледа на някой, преситен от свръхестественото като такова.
Малко хумор от типа на Реймънд Чандлър
Малко меланхолия от типа на Толкин
Малко екшън, от типа на Блейд
Малко сладки момиченца, понеже това винаги печели
и Образ на един аниме герой, който знаеше как да се облича. (последното може да го пренебрегнете
Това е Иридиъс Дредмастър! Човек, отгледан от вампири, майстор в черната магия и непримирим радетел за парични знаци! Говорим за човек, който може да се облича като благородник и да се тъпче с пица и ягодови мелби.
Може да ви хареса, може да ви отврати, може да ви се стори наивен... но все пак, приемете го - Не съм Стивън Кинг все пак!


51 Re: Irridius Ar. Dreadmaster on Пет 03 Авг 2012, 11:22

Александър Андерсън

avatar
При последните думи на баща си, Анджелина трепна като ударена от ток. Ахна тихо, но не толкова, че да я чуят. Поне до колкото можеше да прецени. Но и не беше във състояние да мисли. Беше прекалено влудяващо само това че го беше чула. Покри уста с длани и отстъпи от вратата, сякаш я бяха поразили с електрошокова палка.
След това взе решение, което рядко се раждаше в ума ѝ след толкова време. Никога не би го направила ако имаше друг избор... Но сега зависеше животът на нейния любим.
След половин час беше навън. Беше успяла да се облече на бързо и да се изниже, без никой да разбере. Просто се беше прибрала в стаята, като преди това се беше обадила по телефона от вкъщи на Брад да я чака на тяхното място.
Точно в полунощ, тя стана и се изнесе. Дори по нощница и пантофи, трябваше да се види с Брад и да го предупреди. Човекът с наметалото щеше да го намери или да го погне още тази нощ, ако не се действаше бързо.
Краката ѝ йзмъзваха, чехлите ѝ се окаляха и на места скъсаха, но тя не спираше. Хвана първото автобусче и се смъкна на същата спирка само за да окаже на сред голо каменно поле. Забърза нагоре по стъпалата, докато не стигна отново до горната площатка.
Там я чакаше Брад с мрачно и разтревожено изражение.
- Брад.. – едва успя да промълви Анджелина и се спусн отгоре му.
Той се обърна по посока на вика ѝ и я прегърна здраво и едновременно с това нежно. Тя се сгуши в него, като отново прошепна тихо „Брад” и зарови лице в гърдите му.
Вдигна очи към него и те се насълзиха.
- Моля те, нека избягаме заедно.
Той погледна надолу към темето ѝ и прошепна, като я обгърна с ръце.
- Но какво не е наред? Какво е станало?
Той я пусна и я погледна в плувналите в сълзи очи. Погали лицето ѝ и прошепна отново:
- Успокой се и ми кажи какво става, съгласна?
Анджелина пое няколко пъти въздух за да се оспокои и заговори с треперещ отчаян глас.
- Баща ми е наел човек... за да те убие.
Новината се стовари като камък върху него и го накара да се облещи.
- Да ме убие ли? Защо?
В гласът му не се появи страх... поне Анджелина не го усети. Може би заради собственият ѝ ужас, не беше способна да разбере какво чувства приятелят й, Тя започна да трие очи с юмручета, сякаш беше малко момиче. Успокои се достатъчно за да продължи.
- Защото имаш мистериозна сила. Това което направи с крака ми в деня когато се срещнахме... сигурно е разбрал някак си... О, Брад, баща ми мисли, че си демон.
Очите на Брад се разшириха, но после веждите му се събраха примирено и ядно и той наведе глава. Мускулите на челюста му изпъкнаха като болтове от двете страни на лицето му.
- Разбирам...
Тя вдигна очи към него и отчаяно повтори.
- Нека избягаме заедно! Все още имаме шанс да се скрием. Може би, ако идем достатъчно далеч този наемник няма да ни открие.
Брад се усмихна тъжно и я придърпа в обятията си. Целуна я по челото няколко пъти горещо и отвърна тихо.
- Анджелина... не мога... Не мога да те замеся в това.
Гласът му я порази с ужасните думи. Тя потръпна ужасено и застина в ръцете му. Той само я прегърна по-здраво и се опита да ѝ създаде фалшиво усещане за уют и спокойствие.
- Аз... Няма нужда да се страхуваш за мен, Анджелина. Ще се оправя. Всичко ще бъде наред. Някой ден, баща ти ще разбере сам...
- Но... – започна Анджлина и се отдръпна от него. Но щом погледна в очите му разбра, че няма шанс срещу погледа му.
- Просто... – промълви тихо Брад, - се прибери за днес. Не искам да си навличаш неприятности с ревнивият ти баща. Аз... ще се оправя, не се притеснявай.
Той я пусна и погали косата ѝ още веднъж.
- Благодаря ти, Анджелина... – прошепна тихо, - Благодаря ти, че... дойде да ме видиш.
След което се обърна и забърза, оставяйки я зад себе си. Тя остана дълго да гледа след него. Беше поразене и неприятното усещане на голяма разлагаща се гъба в гърдите ѝ я беше замразило на място. Трябваха поне 30 мин за да може да осъзнае какво е станало и да поеме назад. Към дома си.

52 Re: Irridius Ar. Dreadmaster on Съб 04 Авг 2012, 02:06

Александър Андерсън

avatar
Брадли бавно вървеше по паважа. Отдалечаваше се от Анджелина, сякаш искаше да не само да я предпази от болката... но и да предпази себе си. Надяваше се че ако направи каквото трябва, ако постигне каквото трябва... тя ще е щастлива. Просто искаше да е щастлива, дори това да значеше да бъде захвърлен самотен като консерва в кошче за боклук.
Продължаваше нататък и скоро почувства как студеният нощен въздух, скоро изяжда топлината в крайниците му. Пъхна ръце в джобовете на протритите си джинси, но това не му помогна. Ъцете се почувстваха топли, но в гърдите му все още имаше ужасна студена вълна. Сякаш някаква зловеща ледена лапа беше стиснала сърцето му и страхът за анджелина се засилваше все повече. Надяваше се че ще успее някак си да заглуши това чувство на обреченост, но беше практически невъзможно да спре да мисли за нея.
Никога до сега не беше изпитвал такива чувства към друг човек или към каквото и да било друго. Сякаш някакво благородство се опитваше да пробие през пелената на мрака в душата му и да го накара да се почувства... някак по-чист. Анджелина беше светъл образ, който го караше да повярва че е възможно да живее... на ново ниво, някак по-красиво беше чувството.
Реши да пие. Алкохолът щеше да го сгрее и да му вдъхне увереност. Всеки има нужда да се подкрепи понякога. За това той сложи здраво ръце в джобовете, сякаш се надяваше да ги пробие и пое нататък с желязно изражение на лицето си. Дири не обърна внимание на лъскавия автомобил, който го настигаше. Сега имаше друга цел и трябваше да я следва.
Закрачи уверено нататък с твърдото намерение да се стегне.

53 Re: Irridius Ar. Dreadmaster on Нед 05 Авг 2012, 02:26

Александър Андерсън

avatar
Дремех спокойно на седалката в автомобила на Малорн. Линкълна бавно се влачеше по уличките и аз се възползвах от възможността за да подремна в любимата си бухалова поза с ръце на гърдите, със скръстени на гърдите ръце.
ПОгледнах спокойно на вън. Един младеж бавно вървеше сам по улиците. Втренчих се подозрително в задната страна на главата му. Нещо не ми харесваше в тази тиква. Нещо познато и не особено приятно. Светна ми, но не можех да повярвам, че още тази вечер това беше възможно да се случи. Макар че имах подозрения и бях вече направил някой изводи само за себе си, не мисля че можх да ги споделя с когото и да било точно сега. ПО-скоро бях склонен да се съглася със общата теза за момчето демон, което съблазнява и прелъстява дъщерята на богат бивш военен, който държи дъщеря си на здрава и къса каишка.
Не отделях очи от гърба на новия ми обект. Леко докоснах Мал по рамото и той, сякаш прочел мислите ми, намали колата достатъчно за да мога да оглждам по-добре. Извадих снимата на Брадли и я сравних с тила на човека. Дам... прекалено много приличаше, за да е съвпадение. Градчето не беше чак толкова голямо все пак.
Накрах Малорн да спре, малко зад момчето. Изчаках малко, след което си взех жезъла и се измъкнах от колата. Потропах малко със схванатите си крака по тротоара, подхвърлих на Мал нещо за довиждане и поех бавно по улицата.
Адвокатът въобще не направи нищо по въпроса. Просто натисна газта и пое нататък, оставяйки ме сам, да гледам след Брадли и да го последвам само няколко минути след това.

54 Re: Irridius Ar. Dreadmaster on Пон 06 Авг 2012, 06:07

Александър Андерсън

avatar
Това беше немски бар. На табелата имаше хубаво, добре изглеждаща халба, от чийто ръб се спускаше пяна. Сигурно това беше някакъв предразсъдак относно немците. Вярваше се че те пият само бира. В действителност по това време на деня... или нощта. Имаше само едно нещо, което пиеше в бара и то четеше нещо. Внимателно се приближих зад него и поставих ръка на рамото му.
Младежът се стресна и вдигна учудено лице към мен. Отвърнах му с неразгдаемо изражение. Брадли ме гледа точно около пет секунди, преди да ми кимне и лицето му стана точно толкова непроницаемо, колкото и моето. Това ми направи впечатление. Всеки с нечиста съвест се разтрисаше от страх и се опитваше да избяга или да ме убие или в обратен ред. Зависи си от личността.
- Може ли да седна тук – попитах тихо.
- Ъъ, - проточи той малко несигурно, - Разбира се.
Заех си мястото на бара с мрачна решимост. Направи нормалното за мен движение, с което сядах на таборетки и столчета при което се постаравах да си покрия краката с наметалото, така че да не привличам внимание и за да не се мачка плата, разбира се.
- Бира – заявих на бармана, - И пица ако имате, няма да имате цена направо.
Барамнът ми наля една халба от наливната и ми я сложи на поставка със символа на бара. Пица не получих. Това е бар, не ресторант все пак. Трябва да се съобразявам.
- Абе, дай ми нещо да хрупам, стига да няма маслини в него.
Седнах и събрах пръсти, за да подпра брадичката си на тях. Метнах един поглед на съседа си и се подсмихнах леко и лукаво.
- Не ми обръщай внимание, чети си.
Брадли ме зяпаше притеснено и вече беше станал още по-блед. Но все пак запази достатъчно присъствие на духа за да не се панира.
- Така и ще направя – заяви сериозно и прелисти внимателно малкото си томче.
Мярнах по него няколко едри титулни букви в началото на всяка страница. Какво беше това?
Погледнах спокойно обложката. „Страданията на Младия Вертер...”. Отпуснах се и въздъхнах. Колко... странно.

55 Re: Irridius Ar. Dreadmaster on Вто 07 Авг 2012, 02:40

Александър Андерсън

avatar
Анджелина погледна уплашено към дома си. Потрепери, още щом видя ярко осветените прозорци на имението се досети, че е разкрита. Притесни се ужасно и се прокрадна в собствения си двор сякаш беше бегълка от затвора. Сви се зад няколко ниски и бухнали храстчета чимшир.
Бавно показа главата си отгоре и се втренчи уплашено във входната врата. Последва гневен крясък, който ѝ напомни за баща й. Непремнно беше адски гневен, след като е разбрал, че си на вън.
- Какво?! Къде е Анджелина!? Как так още не можете да я намерите?! Не ме интересува! Докато не я намерите, не смейте да ми се показвате пред очите!
После глух звук, който тя различи като познатото ѝ затръшване на телефонната слушалка. Беше чуал този звук само още веднъж... и то когато пак беше бягала на вън за да се види с Брад. Преглътна на сухо и реши да поеме вината си без овъртания.
Излезе от храстите и пое към вратата. До нея като воят на звяр долитаха виковете на баща й.
- И сигурно е на вън пак да се види с онзи мъж! По дяволите!
Щом отвори вратат, първото, което чу беше тихият и малко тайнствен глас на икономът:
- Ужасно съжалявам, сър. Това стана само, защото свалих очи от нея и я оставих сама да се прибере в стаята си. Сигурно е задигнала ключа на стаята си от камериерката...
Анджелина затвори врата след себе си и звукът привлече вниманието на двамата мъже в антрето. Майорът и Иконома погледнаха едновремнно в нейната пососка и разшириха очи от изненада.
- Госпожице! – възклинка икономът и замига като бухал на слънце.
Майорът обаче действа по-решително. Просто прекоси коридора с няколко крачки и се озова пред Анджелина.
- Татко... – започна тя, но я прекъсна жесток шамар.
Главата ѝ бръмна, като че ли ѝ бяха стоварили тухла в темето. Тя се сгърчи и гърбът ѝ опря във вратата. Бавно се свлече на пода и остана долу с надвесеният над нея бесен до невъзможност баща. Тя не каза нищо, само вдигна ръка към бузата си я докосна, сякаш я беше жигосал... болката оттекна не само в главата й, но сякаш се отпечата в сърцето й. Беше грубо нахлуване, което сякаш скъса някаква жилака в нея и тя остана на пода, обляна в сълзи.
Баща ѝ я сграбчи над лакътя и повлече нагоре. Завлече я в стая и буквално я хвърли вътре с гневно ръмжене.
- Слушай внимателно – заяви той рязко, - От сега нататък яденето ти ще буде носено само и единствено в стаята ти. Никъде другаде няма да ядеш. И ще има човек до теб навсякъде където идеш. Ако трябва ще накарам някоя от прислужничките да спи в леглото с теб. Чу ли!
После затръшна врата и стъпките му с ужасно трополене продължиха надолу по стълбите.
Анджелина не си легна. Само се изправи от пода, където я беше хвърлил баща ѝ и се приближи до прозореца. Погледна на вън с натежало сърце и се загледна нататък по улицата, без да пали лампата зад себе си. Само гледаше уличните лампи и мълвеше отново и отново името му.
- Брад...

56 Re: Irridius Ar. Dreadmaster on Вто 07 Авг 2012, 23:31

Александър Андерсън

avatar
Не само Анджелина мислеше за Брад. В действителност и Брад мислеше за нея, макар че ми беше почти невъзможно да разбера какво се мъти в подпухналата му прическа. Беше стряскащо досадно да го гледаш как се е зазяпал в книгата си. В името на понататъшната си задача, трябваше да го изследвам и да действам по план.
Реших да се направя на тъп и да разпитвам. Погледнах момчето до себе си. Не отделяше очи от книгата сякаш искаше да я изяде с очи.
- И какво четеш така задълбочено? – попитах с известно притеснение.
- Това е любовна история – обясни момчето. И млъкне все едно, че искаше да се затвори в себе си. Е, може да иска да се забавлява, но не съм тук за да го оставям на мира.
- Ммм, добре, интересна ли е? – настоявах вече малко нетърпеливо, макар че се постарах да не ми личи каолко съм нетърпелив.
- О, да, много – потвърди вече по-словоохотливо той, - Един човек се е влюбил в друг. Мисля това за красиво...
Влюбени – говорят не свързано, а ти трябва да търпиш. Много непрятно става по някога. Е, аз не съм се влюбвал, не умея да изпитвам подобни чувства. Когато бях млад... добре де, около 16, като сега съм на около... 22. Не съм сигурен, загубий им бройката, честно казано. Та когато бях малък на 16, ако ми позволите да се изразя така, се опитах да призова демона, който унищожи родителите ми и ме остави заедно с брат ми да живеем при семейство вампири. Но да започна от самото начало...
Като малки (брат ми на 7, а аз на 9), семейството ни и всъщност цялото селце беше опустошено. Нас запази, защото се надяваше да направи от по-силния от двамата свое протеже... Когато брат ми избяга, аз бях запокитен в пансионен институт за черна магия. Понеже напредвах бързо и бях доста талантлив, на 16, някъде на третата година от обучението ми, бях толквоа напреднал, че се опитах да призова и унищожа демона, убил родителите ми.
Докоснах лявото си. Бях пожертвал голяма част от душата си, за да се предпазя, макар че това костваше животът на буквално всички в академията. Не обичах този спомен, но той винаги сякаш ми казваше... напомняше ми, че не обичах никого.
- Истинската любов е красива – продължи Брад, - Без задни смисли, без користни желания... просто да си готов на всичко, заради някого... Струва ли ти се странно?
Не го погледнах. Предпочетох да се зазяпам пред себе си с вид на дълбоко разсъждаващ индивид.
- Наах, не мисля че е странно.
Най-после получих спасението си под формата на халба. Втренчих се в наливната бира „Черен Конник”, която се потеше пред мен и вдигнах очи към бармана.
- Какво значи това! Толкова време чакам за една бира!
Барманът само вдигна рамене и тръгна да си ходи.
- Колко ще си чакам за пицата, дявол да го вземе!
- Пече се – подхвърли разсеяно барманът и продължи нататък по задълженията си, без да ми показва дори и частица от уважението, което заслужавам като клиент.
Махнха с ръка на ум и въздъхнах. Взех си халбата и я показах на съседа си.
- Наздраве!
Той ме погледна объркано, после се усмихна притеснено и взе малката си чаша с нещо златиско-кафяво с ледени купчета в него.
- О, наздраве.
Двете чаши се блъснаха с тих, мек звук. Надигнах халбата. Брад не сваляше очи от мен, сякаш се чудеше какво съм. Усещах несигурност от него, сякаш нещо го притесняваше или му приличах на потенциална заплаха. Е какво пък, няма да се обиждам сега. Един човек ми плащапе за да го убия. Ако това не е заплаха, не знам какво е.
Пос;ле вдигна рамене. Сякаш се беше примирил вътрешно с нещо свое. Тръсна глава леко, усмихна се по неговия си начин, който сигурно караше дъщерята на майора, да се тресе като парцал на вятъра... Вдигна си чашката и отпи, сякаш му харесваше. Аз щях да си изтръгна сливиците след тази бира... а той харесваше тази отврова за плъхове.
Останахме мълчаливо загледани в свойте занимания. Той си четеше за Вертер, а аз се опитвах да преброя бутилките по рафтовете зад тезгяха. После въздъхнах, когато си получих порцията пица. Димящата купчина пред мен тръгно можеше да се нарече пица, но беше кръгла, беше плоска и нямаше да ме отрови... сериозно. Следователно става.
- Между другото – добавих аз и взех първото си парче, - чух че някой те нарича отпадък. От къде си?
Погледнах го странично и се постарах да не внасям в тона си нито грам без предупреждение. Трябваше да е адски тъп за да не се досети. Той не ме погледна, не реагира, не се оппитва да избяга. Даже не се сепна, докато си четеше странната книжка.
- Е – продължих като леко вдигнах рамене, - За мен няма значение, ако не искаш да отговориш. Все пак... всички си имаме тайни. Една или две...
След кратка пауза той внимателно си отбеляза матото в книгата, прибра си я в джоба и стана, като на един дъх прасна остатъка от пиенето си.
- Добре тогава... ако ме извините.
След което стана и излезе бавно, сякаш нищо не съм казал. Въздъхнах и захапах парчето си. Изплюх с яд и се развиках на бармана.
- Има маслини в това!
- Разбира се! – отвърна без да ме поглежда бармана.
Погледнах след себе си. Момчето нямаше късмет. Ако бях получил пица, която мога да ям... нямаше да се налага да ставам и да го гоня... Но освенн това почувствах някаква промяна...

57 Re: Irridius Ar. Dreadmaster on Нед 09 Дек 2012, 03:02

Irridius Ar. Dreadmaster

avatar
Брадли пое бавно по улиците и след една пресечка сви. Не искаше да обиди човека с наметалото, но му бяха казали да дойде тук. Бепе длъжен да изпълнява заповедите. Налагаше се, все пак от това зависеше съществуването му.
Пристъпи в сенките и не се учуди от лекия полъх. Неприятен студ като от гроб го лъхна и от сенките изпълзя създание, което сякаш се беше сляло със стената. То се сгърчи и изви така, че да е очи в очи с Брад. Момчето вдигна спокойно глава и погледна демона, сякаш всеки ден беше виждал такива.
- Изглежда портата ще се отвори днес.
- Наистина ли? – прошепна тихо Брад и наведе глава,
- Жалко е че вече се налага да напуснем човешкия свят. Мястото е доста по-приятно...
Чудовищно клющавото и разкривено тяло на чудовището се разтресе леко. Брад го изгледа презрително и попита, повече реторично, от колкото с цел.
- Значи ти си зловещият убиец в това градче. Заради теб ме обвиняват в тези убийства. Защото съм нов... и защото съм непознат.
Създанието се захили зловещо и се сгърчи като че ли се опитваше да погълне колкото се може повече място в мрака и да се покрие с човешкия свят. Като голямо мръсно петно, което се разливаше в мрака по бяло платно.
- Свежата, туко-що пролята човешка кръв е любимото ми ястие. Какво да направя – хората са толкова вкусни...
Чу се силно свистене и нещо се удари в главата на демона и се пръсна с трясък. Двамата с Брад се стреснаха и обърнаха едновременно.
Мъжът с плаща от бара се беше изтъпанил в началото на уличката и натъпкваше в устата си послено парче от нещо, което приличаше на пица. Брад си спомни, че той беше поръчал и това с бирата.
Брад се обърна бавно и тъжно го поглежда. Най-после прозря,,че това не беше просто навлек или съгледвач. Това беше човекът, за когото Анджелина го беше предупредила. Но ако искаше да го убие, щеше да го направи в бара, а нямаше да чака докато Брад напусне сградата.
- Последва ли ме до тук?
Това не беше въпрос, беше по-скоро констатация, на някой, вече се беше примирил със съдбата си. Чернокосият не отговори, само преглътан шумно и заговори с висок и леден глас:
- Да погълнеш голяма пица само за няколко минути си е нов рекорд. Личен, но рекорд. Искам да ми се зачете.
Чу се силно съскане от гняв, Брадли се обърна само за да види отвратителното лице на демона зад себе си, да се кривява от гняв. Заби ръката си в стената до себе си, но тя не разби тухлите а потъна в сенките. Противно на всички физични закони, лапата на създанието се появи, израствайки от стената в ляво от виолетовоокия. Преди да е успял да реагира, беше притиснат в стената здраво, сякаш бешпе насекомо.
- Не се занасяй с мен! – изсъска демонът и тънък език щръкна от устата му, преди да се прибере между кривите зъби. Но противникът му сякаш въобще не се впечатли:
- Това е доста забавно ръкостискане – отвърна той високо, - Изглежда много се радваш да ме видиш.
Гласът на облеченият в мантия младеж се извиси, до крясък на неблагозвучен език, след което ярко, жълто зелено сияние обгърна тялото му, сякаш беше се запалила свещ. Пламъците погълнаха дланта на чудовището и демонът закрещя в агония. Дръпна ръката си, но вече от дланта беше останал само обезобразен чукан, който димеше и цвърчеше, вдигайки облаци миризлива пара. Пламъжите изгаснаха и мъжът се изправи, като отупа плаща си от прахоляк.
Демонът се сгърчи и се сви нагоре и на страни, след това се опита да нападне с другата си ръка. Това се оказа грешка. Кълбо от ярко сернистозелена светлина се стрелна и се пръсна със свистене в главата на демона. Той изпищя отново и се дръпна нагоре, сякаш искаше да се скрия на покрива, но не избяга. Вместо това замръзана и сякаш чакаше нещо.
Магьосникът обаче въобще не му обърна внимание. Вместо това се приближи до Брад, сякаш искаше да говори с него или да го огледа хубаво. Спря само на няколко крачки от Брадли и се втренчи в очите му. Брад не трепна, докато лявото не пламна в зловещо, червеникаво-виолетово сияние и странна, подобна на птица, разперила криле, цепнатина не премина през ириса.
- Ти си доста силен, наистина – прошепна тихо младежът с очилата и остана с меланхоличната си маска.
- Да... би трябвало да си чувал за мен – отвърна тихо магьосникът.
- Същото се отнася и за теб, екзорсист. Аз съм вече повече от месец на тази земя... Чувал съм слухоете за теб. Магьосникът, който е без душа. Вещерът, който може да сравни омразата си към демоните, само с жаждата си за могъшество и отмъщение. Некромантът, последен ученик на института Найтсайт... и единствен отцелял от гнева на демона Кабраксис.
- Значи съм се оказал прав, когато прецених, че не си човек – отвърна с безизразно лице некромантът.
Брадли замълча, без да откъсва очи от зловещия поглед на човека, пред себе си. Двамата се изпитваха с очи.
- Да.
Гласът на Брадли прозвуча в тъмното като камбанен звън. Настъши тишина, толкова всепоглъщаща, че само вятърът между двете редици сгради от двете страни на уличката, се чуваше ясно и леко разтвори плаща на две части, като лястовича опашка.
- В такъв случай...
Ръка, облечена в тъмносиня кадифена ръкавица, се показа изпод наметалото и дланта се сви, сякаш стискаше нещо невидимо. Между пръстите се оформи малко, жълтеникаво-бяло пламъче, което трептеше и присветваше, като натрий във вода. Сенките се разбягаха и затрепериха, сякаш и те самите се страхуваха от магията.
- ... нямаш какво друго да направиш, нали?
Тънките вежди на черният магьосник се свиха застрашително и крайщата на устните се извиха надолу.
- Не – последва след кратка пауза тихият отговор на Брад.
Сякаш просто не изпитваше желание да продължи напред. Светлината в ръката на магьосника се разпали още по-силно и сенките по лицето му сякаш се превърнаха в зловеща маска.
- Защото просто не мисля, че мога да избягам от теб – довърши още по-тихо Брад, като наведе глава.
- Има само едно нещо, което искам да те питам, Дредмастър.
Брад се стегна. Мразеше се, за това , че трябва да трепери и чака смъртта, но и не искаше да остане тук и да отговаря на въпроси, които само отлагаха неминуемата му смърт. Но просто трябваше да знае.
- Какво?
- Знам, че си с името на вампири, служили дълго на Кабраксис, а в това число и на Луцифер. Но твойте родители са били хора. Как мислиш... дали са се обичали?
Дред ги фиксира с поглед, но не премести ръката си дори на милиметър. Гласът му прозвуча злокобно дълбок, сякаш се изнизваше изпод надгробен камък.
- Знае ли човек? Понякога, дори една двойка да стоят добре едни до друг... не значи, че не са загубили страстта в сърцата си.
Брадли обаче се усмихна. Дред присви очи от известно учудване и се зачуди, дали не му готвеше нещо. Но все пак продължи.
- Ако съдя по вида ти и по историята ти, Брадли... твойте родители би трябвало много да се обичали. От дъното на сърцето си.
Двата погледа се кръстосаха - стоманено сивите очи да полудемона с лега носталгия и горящият от омраза аметистов поглед на магьосника.
- Да – отвърна тихо младежът и сведе поглед с слаба тъжна усмивка. Вече краят настъпи. Не можеше да си краде повече време. Надяваше се, че поне ловецът ще го разбере.
- Това ли е всичко, което искаш да кажеш? – попита високо магьоникът.
Настъпи зловеща, натегната атмосфера, която изпълва гърдите на всеки, когато присъства на екзекуция. Скоро светлината на всички светове, шяха да изгаснат за Брад....
- Да – отвърна с шепот момчето.
Последва кратка пауза, после силен съскащ звук, сякаш чуваш светкавица през заглушител или като си под плътна възглавница. Последва зловещо пращене и някакъв делови звук... сякаш беше успокоително шумолене на листа.
Брад отвори очи и примигна учудено. Лицето на Дредмастър беше пред очите му и го фиксираше с празен поглед. Демонът над него беше провиснал и тялото му бавно се разпадаше на едри буци мазна пепел, който се разстилше на уличката и вятърът я подемаше и завихряше като сивкави снежинки.

58 Re: Irridius Ar. Dreadmaster on Пон 10 Дек 2012, 02:18

Irridius Ar. Dreadmaster

avatar
Стълбишето, където Брад и Анджелина се срещнаха за първи път беше много хубаво. Стар стил, нали се сещате. Някой би седнал да го изчислява – Барок ли е, Готика ли е, модерно изкуство ли... все тая.
Стърчах на средата на площатката и се оглеждахв студената вечер. Едва три сутринта, а още не ми се спеше. Имах работа. Сутринта щях да съм доста загазил. Понеже майора едва ли щеше да му плати, че е оставил Брадли жив, а и че го пазеше едновремнно с това.
Двамат с полудемона си седяхме и си чакахме времето за драматичното ни появяване. След около 15 минути, трябваше да сме в дома на Анджелина, а вместо да бързаме, Брадли се потриваше. Беше застанал пред парапета и гледаше осветените от улични лампи спретнати и геометрично правилни улички на предградието.
- Очаквах да ме нападнеш изневиделица – заговори внезапно той. – Но дори да се бях бил с теб, едва ли щях да победя. Това не е ли прекалено жалко за демон?
Оставих хладния нощен въздух да облъне лицето ми и подсмръкнах леко. Нищо не ме тормозеше, беше ми леко насъзнанието. Понякога в името на нещо, което си струва, си заслужава да загубя една тлъста награда за главата на полудемон. Но коремът не знае що е благородство, деца мои, запомнете това.
- Дори това, че съм демон, макар и на половина, би трябвало да ме постави на класи над теб, да ми даде мощта да не бъда победен то никой магьосник, освен ако не е Старейшина. Но дори при това положение, усещам, че нямам шанс срещу теб, особено, като знам че ядеш демони за закуска.
Направих кисела усмивка. Какво, сега ще ме омилостивява с комплименти ли? Да си смъкнали гащите да ме цуне отзад?
- Освен това, моето задължение е приключило. – довърши Брад.
- Приключило? – повдигнах вежда и се втренчих в гърба му.
- Моято господар ще пристигне в нашия свят тази вечер в най-тъмня момент от нощта. Петнадесет минути след 3 часа сутринта. Аз бях призован от един ошределен човек, за да подготвя появата на един от Легендарните демони.
Наострих уши и стиснах зъби. Какво ми казваше този? Да не би демоните вече да започваха истинско нашествие? Армагедон?
- Защо ми казваш това? – попитах с искреното желание да науча какво му е на ума.
Брад се усмихна, все още загледан към светлинките пред себе си. Някаква странна меланхолия имаше в тях. Като човек, който е разбрал нещо много важно за света и сега осъзнаваше иронията на живота...
- Не знам, може би ми се иска някой да го спре, преди да е станало прекалено късно. Моят госодар е алчен. Не се съмнявам нито за миг, че ще се опита и дори ще успее да погълне всичко и всички в този град.
Замечтано се загледа над безкрайната урбанизирана площ пред него. Очите му се зареяха на някъде, явно си спомняше нещо важно. Нещо хубаво, което разведряваше тъжната му усмивка. Дори на мен сега ми се стори някак... красив.
- Вероятно ще унищожи онзи хубав ресторант, където правят онова хубаво кафе.
Ръката му посочи на ляво от стълбите. Сериозно се замислих, дали кафето не беше като всички останали, а на него да му харесваше да си спомня за момичето, с което е пиел същото това кафе.
- И хълмът, от който залезите изглеждат толкова красиви. Като направени от разтопено злато... Всичко!
На последната дума сякаш загуби сили и се свлече на колене. Ръцете му трепереха и стискаха каменния парапет силно, толкова силно че кокалчетата му побеляха.Наведе глава и се разтресе като че го тресеше електрошок.
- Включително и Анджелина? – подхвърлих небрежно и хвърлих един поглед на долу.
- Какво трябва да направя – почти изплака момчето. – Не искам да загубя Анджелина. Тя беше толкова мила... Усмихваше ми се, макар да бях едва начинаещ в света на демоните. Дребен и жалък... А сега дори не мога... не искам да си представя, че е възможно да изчезне.
Чух хлипания. Скръстих ръце под наметалото и се зазяпах над облаците. Обичах яката на плаща си... скриваше лицето ми, когато се налагаше.
- Но аз съм просто демон – продължаваше да нарежда Брад, - Нямам силата да застана срещу толквоа могъщ противник като господаря си. Не съм способен да се изправя срещу него...
- Ти си вероятно просто провал – отвърнах със стоманен глас. Но след кратка пауза добавих, - като демон.
Насилих се да продължа, макар да ми костваше огромни усилия.
- Все пак, все още имаш избор. Можеш да живееш като човек, ако продължаваш да мислиш за Анджелина толкова много.
Той вдигна насълзени очи към мен и се облещи като малко дете. Не можеше да повярва на ушите си.
- Аз?... Като човек?
Засърбя ме крака да го сритам, понеже вече наближаваше три. Нервно си погледнах джобния часовник и после заповядах със кънтящ глас.
- Води ме... Към мястото, което е съединява нашия свят с Ада.

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 3 от 3]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите