Добре дошли в Мистик Таун!
Създайте ваш герой от сериал, филм, книга или измислен и се потопете в приказния свят на градчето ни. Запишете се в училище, изкарайте всички курсове за професия, създавайте и се забавлявайте заедно с нас! Творете и печелете от конкурсите на нашите партньорни издателства. Тук вие сте това, което искате да бъдете!
Приятна игра!
Translator

Вход

Забравих си паролата!



BG TOP
BGtop
Icon
Icon
Icon
Icon
Poll

Имате ли пари за книги или разчитате на безплатните бройки от форуми/сайтове?

38% 38% [ 27 ]
37% 37% [ 26 ]
25% 25% [ 18 ]
0% 0% [ 0 ]

Общо гласове : 71

Последно онлайн
Пазарска количка

Гост това е твоята пазарска количка, използвай я за пазаруване от магазина.

Втора употреба

Рекламации



Top posting users this month


You are not connected. Please login or register

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Vampire Hunter D: The Raisers of Gails. on Съб 17 Мар 2012, 02:48

Александър Андерсън

avatar
Това е романтър за Ловецът Ди.
Около 10 000 години след края на света, създания от дълбоката древност се надигат - Вампирите Лордове на Нощта (а не лигави смотаняци като в популярните сериали).
Преследват човечеството, но броят им бавно намалява в постапокалиптичния свят, останал някога от някогашния ни свят.
А това е нашият герой. Популярен герой от два пълнометражни филма и декалогия (поредица от 10 романа) на японския автор Хидеюки Кикучи. Това което съм написал е само моя версия, с малко идеи от филма и много празни приказки.

2 Re: Vampire Hunter D: The Raisers of Gails. on Съб 17 Мар 2012, 02:50

Александър Андерсън

avatar
Глава Първа
Джунглите на Кеджистан
Ужасяващият писък дойде откъм реката.
Кенет Дейвитсън изпсува и закрещя заповеди към останалите. Беше предупредил мъжете си да внимават с водните площи, доколкото е възможно, но във влажните, гъсти джунгли на Кеджистан понякога ставаше трудно да се избегне плетеницата от реки и поточета. Освен това някои от наемниците имаха склонността да забравят заповедите, когато зърнеха прохладната вода само на няколко метра от себе си.
Глупакът, който пищеше сега, беше научил, че прекомерното самочувствие е опасно. Уви, едва ли щеше да живее достатъчно дълго, за да оцени урока.
Кльощавият, почернял капитан започна да си пробива път през гъстата растителност по посока на жалните вопли. Пред себе си забеляза Хорас, своя заместник, гол до кръста варварин, който вършееше през лозите и лианите, сякаш те не представляваха никакво препятствие. Докато повечето наемници, идващи от хладните планински региони на западните кралства, страдаха тежко от жегата, мургавият Хорас се движеше с изключителна бързина. Гигантът приличаше на бягащ лъв заради проскубаната си черна коса, която се ветрееше, докато той тичаше към реката.
Следвайки просеката, оставена от приятеля му, капитан Дейвитсън успя да навакса малко време. Продължаващите писъци му припомниха за тримата мъже, които бяха загинали, откакто отрядът навлезе в гъстите джунгли, покриващи тази земя. Единият беше застигнат от ужасяваща смърт, оплетен от пълчища чудовищни паяци. Тялото му беше толкова натъпХано с отрова, че бе подпухнало до неузнаваемост и невероятно разкривено. Кенет беше заповядал да подпалят с факли паяжината и нейните обитатели. Това не успя да спаси клетника, но поне беше своеобразно отмъщение.
Другият нещастен боец така и не беше открит. Просто бе изчезнал, докато прекосяваха едно изключително неприятно тресавище с подвижни пясъци. Капитанът се досети за съдбата на загубения войник, след като самият той затъна до коленете при една погрешна стъпка. Тинята беше бърз и ефикасен убиец.
Кенет тъкмо си припомняше смъртта на третия наемник, когато излезе на открито и се натъкна на почти идентична сцена.
Огромно влечугоподобно създание се беше надвесило над речния бряг и наблюдаваше малките фигурки отдолу, които отчаяно се опитваха да освободят плячката от огромната му паст. Въпреки че челюстите му бяха здраво стиснати около нещастния наемник, чиито писъци бяха привлекли Кенет и останалите, чудовището някак си успяваше да съска гневно към хората. Едно копие го беше пронизало отстрани, но очевидно раната беше плитка и съществото не изглеждаше никак притеснено от нея.
Някой стреля с лък към главата, вероятно целейки се в очите, но изстрелът се оказа висок и отскочи от люспестата кожа. Водният звяр — такова име използваше техният работодател КунгЛао за подобни същества — разлюля плячката си и даде възможност на Кенет да види кой е нещастникът.
Харго. Разбира се, че беше Харго. Брадатият идиот бе едно от разочарованията на пътуването. Постоянно оплескваше нещо, откакто бяха пристигнали от тази страна на моретата-близнаци. Но каквито и да бяха недостатъците му, дори Харго не заслужаваше подобна съдба.
— Пригответе въжетата — изкрещя на мъжете си Кенет.
Водните създания имаха два закривени рога на главите си и това беше единственото слабо място по змиеподобните им тела.
— Не го оставяйте да се гмурне отново във водата!
Докато другите следваха инструкциите му, капитан Дейвитсън ги преброи наум. Общо шестнайсет човека с него и нещастния Харго. Седемнайсет, ако се броеше и КунгЛао.
Къде беше проклетият Технократ! Този човек имаше дразнещия навик да се скита далече пред отряда и караше войниците да се чудят за какво въобще са наети. Кенет вече съжаляваше, че е приел задачата, но обещаните съкровища звучаха толкова изкушаващо и примамливо.
Той прогони мислите за пари от главата си. Харго все още имаше някакъв минимален шанс да оживее. Водният звяр лесно можеше да прехапе тялото на две, но явно предпочиташе да завлече плячката си под водата и да я остави да поомекне малко. Така поне беше обяснил проклетият магьосник с дразнещо поучителния си тон.
Мъжете бяха приготвили въжетата и Кенет им заповяда да заемат места. НеколЛаоа все още дразнеха гигантското влечуго, с надеждата да забавят отстъплението му, колкото се може повече.
Хорас вече се беше приготвил, предвиждайки идеята на капитана. Гигантът хвърли примката си ловко и закачи въжето около десния рог на звяра.
— Оскал! Опитай се да хвърлиш въже на Харго! Бенджин! Хванете с примка и другия рог! Вие двамата — помогнете на Хорас!
Набитият Оскал се приближи и запрати въжето си към отслабващата, окървавена фигура в устата на чудовището. Харго се опита да го улови, но то падна на няколко метра от него. Водният звяр изсъска отново и започна да отстъпва, макар усилията на Хорас и двамата му другари да го възпираха донякъде.
— Бенджин! Проклет да си, улови другия рог!
— Кажи му да спре да шава и ще го хвана, капитане!
Оскал хвърли своето въже отново и този път Харго успя да го сграбчи и да го завърже около себе си.
Цялата картина напомняше на Кенет за някаква страховита игра. Отново се наруга, че беше приел задачата, след което прокле и КунгЛао, който го беше забъркал в това.
Къде, по дяволите, беше магьосникът? Защо не беше дотичал с останалите от отряда? Дали пък не беше мъртъв?
Капитанът се съмняваше, че ще има чак такъв късмет. С каквото и да се занимаваше в момента Технократът, определено нямаше да помогне в тази ситуация. Всичко лежеше на и без това отрудените плещи на Кенет.
НеколЛаоа от бойците продължаваха да се опитват да наранят чудовището по всякакви начини. За съжаление дебелата кожа на водния звяр не позволяваше ефективната употреба на мечове и копия, а двамата стрелци трябваше да внимават да не наранят другаря си.
Най-сетне една примка се закачи за левия рог. Капитан Дейвитсън се почувства обнадежден, но все пак едно беше да уловят чудовището, а съвсем друго — да го извлекат от вадата:
— Всички на въжетата! Издърпайте го на брега, там ще е по-тромаво и уязвимо!
Той самият застана зад Бенджин и задърпа с все сила. Водният звяр изсъска високо и въпреки че осъзнаваше опасността, не освободи пленника си. Ако не беше заложен животът на един от хората му, Кенет щеше да се възхити на подобна упоритост.
— Дърпай — изкрещя капитанът, а кафявата му риза беше залепнала за тялото от стичащата се пот.
Кожените му ботуши, чудесните му нови кожени ботуши, които си беше купил с парите от последната мисия, затънаха в калната почва. Въпреки усилията на осемте мъже, чудовището едва-едва помръдваше към брега.
И все пак сантиметър по сантиметър туловището на звяра започна да се подава на сушата. Наемниците удвоиха усилията си, надявайки се, че скоро ще успеят да освободят своя другар.
Виждайки, че целта е близо, един от стрелците се прицели в звяра.
— Задръж! — успя да извика Кенет, преди стрелата да се забие в лявото око.
Влечугоподобното създание се дръпна назад, агонизирайки. Отвори своята паст, но не изпусна тежко ранения Харго, въпреки усилията на двамата мъже, които го дърпаха от земята. Макар и без крайници, чудовището така се заизвива и задърпа, че повлече хората към тъмните води.
Един от мъжете зад Хорас се подхлъзна и събори друг. Бенджин загуби равновесие и за малко не отнесе капитана.
— Дръжте го! Дръжте го! — разкрещя се Кенет.
На двете закачени за рогата въжета сега имаше само петима мъже. Силният и мускулест Хорас продължаваше да дърпа, въпреки че зад него бе останал само един човек, ала накрая дори неговата удивителна сила се оказа недостатъчна.
Задната половина на гигантското влечуго изчезна под водата. Капитанът разбра, че са загубили битката. Вече нямаше начин да го издърпат на брега.
Дори Харго, който яростно се беше вкопчил в живота, осъзна това. Обърна окървавеното си лице към останалите и се развика с дрезгав глас. Кенет нямаше намерение да остави този мъж да загине като първия.
— Бенджин, хващай се отново за въжето!
— Късно е, капитане. Няма какво да се…
— Казах хващай го!
Боецът се подчини и Кенет изтича до най-близкия стрелец. Мъжът стоеше неподвижно и с отворена уста и пребледняло лице наблюдаваше нещастния си другар.
— Лъкът ти, дай ми го!
— Капитане?
— Дай ми лъка, проклет да си!
Кенет изтръгна оръжието от ръцете на обърХания мъж. Беше тренирал дълго и упорито и все още минаваше за най-добрия стрелец в отряда.
Надяваше се да е достатъчно точен за това, което възнамеряваше да извърши.
Без повече колебания командирът изпъна лъка и се прицели. Харго го съзря и внезапно престана да крещи. Погледът му умоляваше капитана да свършва по-бързо.
Кенет изпъна тетивата и пусна стрелата.
Острието прониза гърдите на Харго и се заби дълбоко. Мъртвото му тяло се отпусна в челюстите на чудовището.
Действията на капитана изненадаха останалите наемници. Хорас задържа дъха си, а останалите въздъхнаха тихо.
В настъпилата тишина оцелелите видяха как чудовището бавно и със съсХане се потопи във водата. Ръцете на Харго останаха за малко на повърхността, след което също изчезнаха надолу.
Кенет пусна лъка на земята и започна да се отдалечава от брега.
Останалите бойци събраха нервно багажа си и го последваха, придържайки се плътно един към друг. След третата смърт се бяха поотпуснали и сега един от тях беше платил за това с живота си. Разбира се, Кенет стоварваше основната вина върху себе си — той беше командир на отряда и носеше отговорност за всички. Досега само веднъж се беше налагало да убие някой от своите подчинени, за да съкрати страданията му, ала това бе станало на бойното поле в разгара на кървава битка, а не в някаква забутана джунгла. Тогава мъжът лежеше с толкова огромна рана, че капитан Дейвитсън се беше удивил как е още жив. Не беше никак трудно да даде покой на смъртно ранения войник. Докато сега… сега се чувстваше като варварин.
— Кенет — това бе спокойният глас на Хорас. Въпреки масивното си телосложение, гигантът можеше да говори доста меко, когато пожелаеше. — Кенет, Харго…
— Млъкни, Хорас!
— Кенет…
— Достатъчно!
От всички бойци, които беше командвал през последните десет години, само Хорас се осмеляваше да го нарича по име. Не че капитанът го беше предложил; простоватият велиХан сам бе решил така. Може би затова двамата се бяха сприятелили. Единственият истински приятел измежду всички, които бяха служили при него за пари.
А вече бяха останали само петнайсет човека. По-малко, които да разделят обещаните от Технократа богатства, но и по-малко, когато се наложи да се изправят срещу опасностите. Кенет с удоволствие би наел повече хора, но за съжаление не беше намерил други желаещи. Само седемнайсет бойци бяха решили да придружат него и Хорас в това тежко пътуване. А парите на КунгЛао бяха стигнали, колкото да се покрият началните разноски.
И като се сети за Лао — къде, по дяволите, беше той?
— Лао, проклет да си! — изкрещя притесненият капитан към джунглата. — Ела веднага, освен ако не са те изяли чудовищата!
Не последва никакъв отговор.
Кенет се оглеждаше за дребния магьосник, провирайки се из гъстата джунгла, но не успя да зърне плешивата му глава.
— Лао! Покажи се веднага или ще накарам мъжете си да изхвърлят скъпоценната ти екипировка в реката! Тогава ще трябва да молиш водните зверове да ти помагат в проклетите изчисления!
Откакто бяха започнали пътуването си, Технократът постоянно ги караше да спират, за да проверява инструментите си и да прави дребни заклинания, всичко това, с цел да определя посоката, в която вървяха. Явно имаше представа накъде отиват, но за останалите не можеше да се каже същото.
Висок, носов глас се обади от разстояние. Нито капитанът, нито Хорас успяха да различат думите, но и двамата познаха, че това е техният работодател.
— Насам — заяви гигантът и посочи напред и леко вдясно от посоката, в която се движеше отрядът.
Кенет разбра, че магьосникът е не само жив, но и съзнателно беше пренебрегнал съдбата на Харго. Това го разгневи неимоверно. Ръката му бавно се спусна към дръжката на меча. Това, че им плащаше, не означаваше, че ще му простят, задето не беше използвал талантите си за спасяването на злощастния им другар!
Да, Кенет лично щеше да се разправя с него.
— Къде си? — подвикна капитанът.
— Тук, разбира се! — отвърна Лао и се показа иззад гъстата растителност. — Побързайте! Загубихме твърде много време.
Загубили време? Капитан Дейвитсън се ядоса още повече. Като наемник знаеше, че всекидневно рискува да умре, но се гордееше, че цени стойността на човешкия живот. Винаги беше така — за хората със златото и обещанията за несметни богатства страданията на наемниците бяха без значение.
Той измъкна бавно меча си от ножницата. С всеки изминал ден това пътешествие се превръщаше в провал. Време бе да разтрогнат договора.
— Идеята не е добра — измърмори Хорас. — Прибери го, Кенет.
— Гледай си работата! — Никой, дори Хорас нямаше да го разколебае.
— Кенет…
Капитанът направи няколко крачки напред и застана пред Технократа. Със своите метър и осемдесет се извисяваше с цяла глава над дребния магьосник.
Легендите винаги описваха маговете като по-висши същества. Високи, закачулени, загърнати в покрити с руни червено-оранжеви наметала, наречени туринаш или духовни мантии. Малките сребърни руни по робите предпазваха от някои дребни заклинания и до известна степен от вампирични сили. Визджерейците носеха туринаш с гордост, като знак за превъзходството си над останалите. Но КунгЛао беше висок около метър и шейсет и дори наметалото не можеше да му придаде величествен вид. Слабоватата фигура и дългата сива брада напомняха на Кенет за неговия дядо.
Лао изгледа наемника с презрение. Дребничкият магьосник беше нетърпелив и очевидно не осъзнаваше, че животът му виси на косъм. Разбира се, освен със защитните заклинания Технократът разполагаше и с жезъл, в който имаше специално подбрани за подобни ситуации магии.
„Един бърз удар — помисли си Кенет. — Един бърз удар и ще приключа завинаги с тази лицемерна жаба…“
— Време е! — отсече работодателят им и размаха жезъла си пред лицето на капитана. — Какво се мотаете? Знаете, че не разполагам с много време!
„По-малко, отколкото си мислиш, проклетнико!“
— Докато вие скитахте, аз се опитвах да спася един от хората си от водните зверове. Помощта ви щеше да ни е от полза.
— Хм, достатъчно! — КунгЛао погледна обратно към джунглата, сякаш въобще не беше чул думите на капитана. — Елате! Трябва да ви покажа нещо!
Докато Технократът се обръщаше, капитан Дейвитсън бавно започна да надига меча си.
Хорас положи ръка на рамото на приятеля си:
— Кенет, да идем и да видим какво иска да ни покаже.
Гигантът внимателно пристъпи напред, прикривайки незащитения гръб на Лао, и го последва. Кенет тръгна след тях неохотно.
Добре, щеше да изчака още малко.
Кунг Лао и Хорас изчезнаха в гъстата растителност. Дейвитсън започна да си пробива път след тях, като с удоволствие си представяше как всяка отсечена клонка или лиана е вратът на магьосника.

3 Re: Vampire Hunter D: The Raisers of Gails. on Пон 19 Мар 2012, 07:49

Александър Андерсън

avatar
А после джунглата свърши внезапно. За първи път от две седмици Кенет зърна обширен пейзаж, осветен от залязващото слънце. Погледна назъбената планинска верига, която се простираше по протежението на Кеджистан и продължаваше на изток отвъд хоризонта. Наблизо, точно в подножието на най-южния връх, се намираха руините на някога могъщ град. Все още се виждаха участъци от солидната каменна крепостна стена. Тук-там стърчаха и сгради, устояли на неумолимия ход на времето. Една от тях, вероятно дворецът на древния крал, се извисяваше на върха на хълма, откъдето някога господарят беше наблюдавал цялото си владение.
Руините бяха обрасли с растителност, а вятърът и водата бяха свършили останалата работа. Парчета от северната стена бяха рухнали и сринали част от сградите. По-нататък се забелязваше и внушително свлачище.
Кенет се съмняваше, че нещо се е запазило непокътнато след толкова време.
— Това вероятно ще смекчи гнева ви, капитане — отбеляза КунгЛао, без да откъсва поглед от гледката.
— Какво имаш предвид?
Кенет беше отпуснал меча си, наблюдавайки руините с безпокойство. Имаше чувството, че се е озовал на място, което избягват дори призраците.
— Това не е ли…
— Светлината на светлините? Най-святото владение в историята на света, намиращо се в подножието на Нимир? Да, капитане. Ето го пред нас и ако изчисленията ми са верни, пристигнали сме точно навреме.
Зад Кенет се разнесоха въздишки. Останалите от отряда се бяха появили тъкмо навреме, за да чуят думите на магьосника. Всички знаеха легендите за владението, наричано от древните Светлина на светлините. Място, известно като единственото кралство, от което силите на ада се бояли. Всички бяха чували историите дори в отдалечените западни кралства.
Някога тук бе имало град, построен от онези, които почитали светлината. Град, управляван от велики и благородни владетели, а душите на жителите му отивали направо в рая.
Тук се издигало толкова свято кралство, че според историите накрая жителите му пренебрегнали простосмъртните ограничения и се възвисили при ангелите.
— Виждаш гледка, която си заслужава загубата на няколко човека, капитане — прошепна Технократът, протягайки кокалестата си ръка към руините. — Вие сте едни от малкото късметлии, които имат възможност да зърнат чудесата на легендарния изгубен град Гейлс!

4 Re: Vampire Hunter D: The Raisers of Gails. on Съб 31 Мар 2012, 22:28

Александър Андерсън

avatar
Имаше прекрасна кожа, дълга кестенява коса, спускаща се по перфектно заоблените й рамене, и очи с цвят на изумруди. Ако не бяха източните черти на лицето й, нямаше да се различава с нищо от жените в родината му.
Беше всичко, за което един суров и опитен авантЮлийт като Кенет би могъл да мечтае.
За жалост беше мъртва от няколко столетия.
Кенет огледа крадешком своите спътници, докато премяташе древната брошка през пръстите си. Те продължаваха да претърсват пустите руини, в пълно неведение за неговата находка. Дотук издирването на съкровища се беше оказало пълен провал и капитанът се тревожеше. Петнайсет здрави мъже ровеха из останките на един от най-прочутите градове и за три дни бяха събрали само една торба с ръждясали и изпочупени предмети със съмнителна стойност. Фината брошка беше най-ценната находка досега, но дори тя щеше да заплати само част от тежкото пътуване до този отдавна мъртъв град.
Виждайки, че никой не го наблюдава, Кенет реши, че си е заслужил поне този предмет, и внимателно го прибра в кесията си. Не почувства никакви угризения — и без това като водач му се полагаше допълнителен дял от плячката.
— Кенет?
Капитанът се обърна и погледна човека, който се беше промъкнал зад него. Неясно как, Хорас винаги успяваше да се придвижва съвсем безшумно, въпреки че на външен вид наподобяваше вол.
Кенет прокара ръка през косата си и се престори, че не е извършил нищо нередно.
— Хорас! Мислех, че помагаш на нашия работодател с неговите инструменти и изчисления. Какво те води насам?
— Магьосникът… Иска да те види, Кенет.
Хорас се усмихваше. Варваринът се удивляваше като дете на магиите и тъй като Технократът засега не беше показал кой знае какви умения, наемникът се задоволяваше да се върти около загадъчните устройства и предмети, които носеше със себе си КунгЛао.
— Кажи му, че ще дойда след малко.
— Иска да те види веднага — отвърна мургавият велиХан с такъв тон, сякаш се чудеше как нормален човек би отказал да изпълни желанието на един Технократ. Хорас явно вярваше, че предстои някакъв невероятен магически спектакъл и всяко размотаване на приятеля му само удължава чаХането.
Кенет знаеше, че е безполезно да протака, пък и също имаше причина да говори с Лао.
— Добре, да вървим да видим какво иска магьосникът.
Бяха направили едва няколко крачки, когато Хорас се обърна и помоли:
— Може ли да го видя, Кенет?
— Да видиш кое?
— Предмета, който откри.
Кенет беше готов да отрече, че е намерил нещо, но знаеше, че Хорас го познава прекалено добре. С лека гримаса извади брошката и внимателно я задържа в дланта са, така че само другарят му да види какво е намерил.
— Красива е — ухили се широко Хорас.
— Виж… — започна Кенет.
Но едрият боец вече бе поел напред, оставяйки капитана да се чувства глупаво, задето беше изхитрувал. Никога не можеше да каже със сигурност какво точно си мисли Хорас, но явно засега въпросът с брошката бе приключен. Очевидно предстоящите занимания на магьосника представляваха далеч по-голям интерес, отколкото лика на отдавна умрялата жена.

5 Re: Vampire Hunter D: The Raisers of Gails. on Сря 11 Апр 2012, 00:33

Александър Андерсън

avatar
Завариха Лао да бърника своите алхимични уреди и инструменти. От време на време магьосникът записваше нещо на един пергамент, разтворен върху бюрото, което наемниците му бяха сглобили. Вече цял ден се взираше внимателно през някаква леща към връх Нимир и постоянно се консултираше с един опърпан свитък. Когато наближиха, Кенет го дочу да хихика весело, докато преглеждаше бележките си. Технократът посегна за някакво устройство, което приличаше на секстант, но имаше някои промени, очевидно направени от магьосника. В момента, когато хвана уреда, КунгЛао забеляза приближаващите.
— Ах, Дейвитсън! Тъкмо навреме. Успяхте ли да увенчаете труда си с повече находки от вчера?
— Не… засега намираме само вехтории.
Кенет реши да не споменава за брошката: При лошия късмет, който преследваше капитана напоследък, Лао като нищо щеше да открие някакво приложение на артефакта и да го конфискува.
— Няма значение. Оставих отряда ви да се рови наоколо, за да не ми се пречка, докато извърша финалните приготовления. Разбира се, ако бяхте открили нещо, щеше да ви е от полза, но в дългосрочен план нямам никакви притеснения за нашия успех.
Магьосникът може и да нямаше притеснения, но наемниците със сигурност щяха да роптаят. Обещанията на Кенет бяха основани върху думите на Технократа и евентуалният провал щеше да се стовари върху неговата глава дори по-тежко, отколкото върху тази на Лао.
— Чуй ме, магьоснико — измърмори той. — Ти ни плати достатъчно, за да стигнем дотук, но първоначално ни беше обещал доста повече. Аз лично бих си тръгнал на момента и ще съм щастлив, ако успея да се измъкна невредим от това място, но останалите имат по-големи очаквания. Каза, че ще открием съкровище, при това доста голямо, а засега…
— Да, да. Нали ви обясних и преди. Трябва да изчакаме подходящото време. Смятам, че то ще настъпи съвсем скоро.
Кенет погледна към Хорас, но велиХанът само сви рамене. Капитан Дейвитсън отново се обърна към дребния магьосник и изръмжа:
— От самото начало ми разправяш дивотии, Технократо, и с всеки изминал ден те стават все по-големи. Защо не ни обясниш, на мен и на Хорас, какво точно си намислил. Да се изясним веднъж завинаги!
— Само ще си загубя времето — отвърна магьосникът, но като видя, че Кенет продължава да се мръщи, въздъхна раздразнено: — Добре, но после ще ме оставите на мира! Вече знаете легендите за това колко благочестиви са били жителите на града, така че няма да ви ги преразказвам. Ще премина направо към времето на големите неприятности. Това устройва ли ви?
Кенет се подпря на един каменен блок, представлявал част от крепостната стена, скръсти ръце и кимна:
— Давай.
КунгЛао прекъсна работата си и подхвана историята, която капитан Дейвитсън бе чувал стотици пъти, но все още не разбираше напълно.
— Всичко започнало по време, известно на тези от нас, които са запознати с несекващата битка между светлината и мрака, като войната на греховете.
Колкото и да бе закоравял през годините, Кенет потръпваше всеки път, щом дребният Технократ споменеше тези думи. Докато не бе срещнал Лао, капитанът не беше чувал тези легенди, но историите за митичната война, за която говореше работодателят му, изпълваха главата на наемника с образи. Образи на жестоки вампири, стремящи се да покварят света на простосмъртните и да го предадат на ада.
Войната на греховете не била като останалите войни, защото в нея участвали раят и адът. Въпреки че архангелите и вампирите се противопоставяли едни на други, повечето от битките им се водели на заден план, далеч от очите на смъртните. Предполагаемата война продължила стотици години. Та какво били годините за безсмъртните същества?! Кралства се издигали и падали. Злодеи като Бартук Кървавия военачалник се качвали на власт и били сваляни, а войната продължавала.
Още в началото на конфликта величественият Гейлс се превърнал в основен театър на бойните действия.
— Всички знаели за величието на Гейлс в онези дни — продължи плешивият магьосник. — Извор на светлина, източник на добри сили във време на неприятности. Това обаче привлякло вниманието не само на архангелите, но и на владетелите на ада, самите първични злини.
Първичните злини… Независимо къде бе роден човек, в джунглите на Кеджистан или в студените скалисти западни кралства, всеки знаеше за тях. Тримата братя, които управляваха ада.
Мефисто — господарят на омразата и на немъртвите.
Бейл — господарят на разрухата, носителят на хаоса.
Шайтан. Може би най-ужасяващият. Кошмарът, който стряскаше не само децата, но и нагледалите се на ужасии опитни ветерани.
Шайтан насочил взора си към Гейлс и бил най-обиден от славното му съществуване. Редът можел да се издигне от хаоса, предизвиХан от Бейл. Омразата на Мефисто можела да бъде победена от силните мъже. Но да не се боиш от самия ужас — това Шайтан не можел да търпи.
— Облаците над Гейлс ставали все по-тъмни с всяка изминала година. Ужасяващи същества, повечето от които идващи от други светове, преследвали онези, които пътували от и към града. Зловещи магии се промъквали откъдето могат, макар и често отблъсквани от магьосниците на кралството. След всяка победа на народа на Гейлс Шайтан ставал по-решителен. Искал да срази дивния град и да направи жителите му роби на ада. Всички щели да разберат, че сред земите на простосмъртните няма сила, която да спре най-ужасяващата от първичните злини.
КунгЛао продължи да разказва със захласнато изражение на съсухреното си лице:
— Стигнало се до времето, когато никой не се осмелявал да пътува към града, а малЛаоа успявали да го напуснат. Тогава неговият владетел, справедливият и добър Юлий Хан, събрал най-добрите магьосници и свещеници и им заповядал да потърсят начин да спасят народа си веднъж завинаги. Легендите твърдят, че Юлий Хан получил видение. Явил му се един архангел и обяснил, че силите на светлината виждат изпитанията, на които са подложени най-верните им последователи, и са решили да им предоставят убежище, ала хората първо трябвало да го достигнат. Той предложил на народа на Гейлс убежище в самия рай.
Хорас изсумтя, изразявайки страхопочитанието си към тези думи. Кенет запази спокойствие, но и на него му бе трудно да си представи мащабността на подобно предложение. Архангелът щял да отвори вратите на рая за жителите на Гейлс, а вътре дори обединените сили на трите първични злини не можели да проникнат. Единственото, което се искало от простосмъртните, било да се доберат дотам.
— Ние тук също седим и те слушаме, а ти все още търсиш начин да се добереш до нас — намеси се капитанът с нотка на сарказъм.
— Нали поиска да чуеш историята, Дейвитсън. Ще я изслушаш ли, или не? Имам и по-важна работа от това да те забавлявам.
— Продължавай, магьоснико. Ще се постарая да не те прекъсвам.
Лао подсмръкна пренебрежително и продължи:
— Архангелът се появил още два пъти в сънищата на Юлий Хан. Всеки път носел същото предложение, както и указания за неговото осъществяване. Воден от виденията си, господарят наредил на магьосниците и свещениците да удвоят усилията си. Архангелът бил намекнал какво е необходимо да се направи, но дори той се подчинявал на определени правила и не можел да разкрие всичко на простосмъртните. Обнадеждени от тази подкрепа, жителите на Гейлс насочили всичките си усилия към осъществяването на задачата. Те разбирали добре какво им било предложено и осъзнавали каква съдба ще ги споходи, ако се провалят. Малкото, което знаем за този период, идва от Грегъс Мази, единствения жител на Гейлс, който бил открит по-късно. Той бил един от магьосниците, които се занимавали с великото заклинание. Повечето учени смятат, че в последния момент се е разколебал и когато другите успели да отворят портал към рая — така и не се разбрало как, — Мази не е бил взет с тях.
— Не изглежда много честно.
— От него знаем — продължи КунгЛао, игнорирайки Кенет, — че огромно червено сияние заляло Гейлс, покривайки всичко, дори заобикалящите го крепостни стени. Грегъс, все още разтърсен от това, че го изоставили, наблюдавал как втори град се издигнал над първия. Точно ефирно копие на Гейлс. Пред широко отворените очи на онеправдания магьосник голям призрачен покров се спуснал и обвил града. От мястото, където стоял, Грегъс Мази виждал светлината на факлите и призрачните фигури по крепостната стена. Сякаш душата на Гейлс се извисила и напуснала смъртните селения. Той се огледал и видял само опустели сгради, които веднага започнали да се рушат, сякаш животът бил изсмуХан от тях. И когато магьосникът отново погледнал нагоре, видял блестящия град да става все по-нематериален. Пурпурната аура избухнала, ярка като слънце. Мази прикрил за секунда очите си и в този момент величествената гледка на плаващия в небето Гейлс избледняла. Грегъс Мази бил отчаян. Намерили го последователите на Ратма, Ловеците, живеещи в дълбоката джунгла. Те се грижили за него, докато успее да възвърне разсъдъка си. След като се възстановил напълно, той ги напуснал, отправяйки се на мисия. Искал на всяка цена да се присъедини към семейството и приятелите си. Обикалял целия свят, търсейки каквото му е нужно, тъй като, макар и участник в предишното заклинание, не бил напълно запознат с всичко.
— Давай направо, Лао. Кажи каква е причината да сме тук.
— Кретен — намръщи се магьосникът, но продължи: — Дванайсет години след възнасянето на града, Грегъс Мази се завърнал по родните си места. По време на пътешествията си написал множество свитъци, описващи проучванията му, повечето от които успях да събера. Дванайсет години по-късно Мази дошъл при тези руини и… просто изчезнал.
Кенет потърка мустаците си. Имаше съвсем реална идея какво се е случило с магьосника.
— Изяло го е животно или е претърпял друг инцидент.
— Вероятно и аз щях да реша така, скъпи ми капитане. Но още в началото на моите проучвания се натъкнах на това.
КунгЛао се протегна към голямата торба, в която пазеше най-ценните си бележки, и извади старинен свитък. Подаде го на Кенет да го огледа.
Капитан Дейвитсън разгъна свитъка много внимателно. Пергаментът изглеждаше крехък, а надписите по него бяха избледнели, но с малко усилие можеха да се разчетат.
— Това е писано от жител на Уестмарч.
— Да… наемнически капитан, който пътувал с Грегъс Мази. Съвпадението ми се стори доста интересно, когато вие откликнахте на офертата ми за това пътешествие. Смятам, че съдбата е пожелала ние двамата да вървим по следите на моя предшественик и този мъж.
„Този мъж“ всъщност бе някой си Хъмбърт Уесъл, опитен ветеран, за щастие притежаващ доволно четлив почерк. На пръв поглед Кенет не видя нищо интересно в неговия дневник.
— В долния край — насочи го Лао.
Стройният наемник зачете древния свитък, очевидно написан няколко години след събитията, за които разказваше.

На седмия ден, на свечеряване, господарят Мази отново навлезе сред руините. Бях му казал, че това начинание едва ли ще свърши добре, но той ме увери, че този път е сигурен. Сянката щяла да се появи под необходимия ъгъл.
Господарят ни обеща много злато, както и още нещо, което обаче никой не прие. Да попадна в рая… дори сега, на стари години, пак не бих приел.
Сянката наистина се появи — ръката на Нимир, протягаща се към руините на Гейлс. Ние гледахме, убедени, че отново нищо няма да се случи.
Колко глупави сме били да не повярваме.
Спомням си сянката. Спомням си блестящата светлина. Видях как в руините отново се появи живот. Видях как заблещукаха лампите в къщите! Кълна се, че чух гласовете на хората, въпреки че не мога да ги забележа!
Идвам… — бяха последните думи на господаря Мази, но не мисля, че бяха предназначени за нас. Спомням си ги, помня и как видяхме блясъка на обещаното злато, но нито един мъж не посмя да последва господаря.
Ние се разположихме на лагер наблизо. Цяла нощ чувахме гласовете и ни се струваше, че те ни зоват, но никой не се осмели да премине. Казах на останалите, че утре, когато господарят се завърне и се уверим, че всичко е наред, ще влезем и ще си получим дължимото. Нищо нямаше да ни стане, ако изчакаме една нощ.
А на сутринта отново бяха останали само руините. Никакви светлини. Никакви гласове.
Нито следа от господаря Мази.

Капитан Дейвитсън обърна свитъка, търсейки продължението.
— Това е всичко. Останалата част след този пасаж не ме засягаше.
— Няколко реда, надрасХани от един стар войник. Това ли ни доведе тук? — На Кенет му идеше да запрати пергамента в лицето на грозноватия магьосник.
— Кретен — повтори КунгЛао. — Виждаш само думите, а не можеш да прочетеш между редовете. Не вярваш ли на един от своите? Няма значение. Важното е, че Грегъс Мази е намерил път към стария Гейлс, този, който бил загубил дванайсет години по-рано. Ние можем да направим същото!
Кенет си припомни изречението за обещаното злато. Същото злато, което беше подлъгало и него да се забърка в това. Спомни си и как Уесъл и мъжете му били твърде уплашени, за да се доберат до него, когато получили тази възможност.
— Нямам желание да ходя в рая. Поне засега.
Дребният магьосник кимна:
— Нито пък аз. Грегъс Мази е имал възвишена цел, а аз търся по-земни награди. След възвисяването си жителите на Гейлс едва ли са имали нужда от предметите, които са събирали приживе. Скъпоценности, книги със заклинания, талисмани — тези вещи вероятно са захвърлени.
— Защо тогава не намерихме нищо?
— Отговорите са в ръкописа на Хъмбърт Уесъл! За да успеят да се възвисят, Юлий Хан и магьосниците му трябвало да направят невиждано заклинание. Трябвало да отворят проход между този свят и рая. За да осъществят това, те създали място, което се намирало между двата свята. Точно в тази сянка Мази успял да намери Гейлс.
Капитан Дейвитсън трескаво се опитваше да осмисли думите на магьосника. Обещаното злато не се намираше в тези руини, а в някакъв призрачен град от виденията на предишния наемнически капитан.
Погледна към големия каменен блок, останка от някогашния Гейлс.
— Дори такова място да съществува, как ще успеем да го достигнем? Нали каза, че не е част от нашия свят, а се намира между него и… и…
— И рая, да — довърши Технократът. Той обърна поглед към устройствата си. — На Грегъс Мази са му били нужни десетина години, но на мен ми отне само три, след като тръгнах по неговия път. Знам точно кога ще се случи.
— Ще се случи отново?
Лао присви очи и изгледа Кенет скептично.
— Разбира се! Ти въобще слушаш ли какво ти говоря?
— Но…
— Казах ти повече от достатъчно, капитане! Време е да се завърна към работата си. Гледайте да не ме безпокоите повече, освен ако не е крайно наложително. Разбрахте ли ме?
Кенет стисна зъби:
— Ти ме повика, Технократо.
— Така ли? А, вярно. Трябваше да ти кажа, че е утре вечер.
Кльощавият капитан все повече се чудеше дали говорят на един и същи език с магьосника.
— Кое е утре вечер?
— Това, за което говорихме досега, глупако. Сянката ще се появи утре вечер, един час преди залеза. — Лао погледна отново бележките си. — Час и четвърт, за по-сигурно.
— Час и четвърт… — промърмори капитанът обърХано.
— Именно. А сега изчезвай.
Плешивият Технократ се върна отново към работата си. Докато го наблюдаваше, Кенет осъзна, че той вече е забравил напълно за двамата наемници. Единственото важно нещо за КунгЛао в момента беше легендарният загубен Гейлс.

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите