Добре дошли в Мистик Таун!
Създайте ваш герой от сериал, филм, книга или измислен и се потопете в приказния свят на градчето ни. Запишете се в училище, изкарайте всички курсове за професия, създавайте и се забавлявайте заедно с нас! Творете и печелете от конкурсите на нашите партньорни издателства. Тук вие сте това, което искате да бъдете!
Приятна игра!
Translator

Вход

Забравих си паролата!



BG TOP
BGtop
Icon
Icon
Icon
Icon
Poll

Имате ли пари за книги или разчитате на безплатните бройки от форуми/сайтове?

38% 38% [ 27 ]
37% 37% [ 26 ]
25% 25% [ 18 ]
0% 0% [ 0 ]

Общо гласове : 71

Последно онлайн
Пазарска количка

Гост това е твоята пазарска количка, използвай я за пазаруване от магазина.

Втора употреба

Рекламации



Top posting users this month


You are not connected. Please login or register

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Няма връщане назад on Пон 16 Юли 2012, 01:55

Рейчъл Бери

avatar



НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД

от Александра
Маринина


обем:464стр.
очаквайте на: 20.07.2012г.!
цена: 14,95 лв.
ISBN 978-954-26-1126-4



Александра Маринина е най-четената съвременна руска авторка в света и една от най-успешните писателки в 20-годишната история на „Хермес“ . Тя е била в страната ни два пъти.
Първото й посещение в България беше през 2001 година, а второто през 2011, когато Маринина беше специален гост на 20-годишния юбилей на ИК „Хермес“. На тържеството, което премина под знака на една благородна кауза – събиране на средства за построяване на Център за деца с аутизъм в град Пловдив, бяха събрани общо 14 000 лева, а 2000 евро от тази сума бяха дарени лично от Александра Маринина.

За автора


Александра Маринина е безспорната руска кримикралица. До този момент списъкът с творбите й е внушителен, внушителен е и броят на почитателите й в цял свят. Маринина е автор на над 40 книги, преведени на 26 езика. Средно тя пише по две книги годишно. Романите на Маринина са продадени в 43 милиона тираж, което я превръща в най-четения и обичан съвременен руски автор. Книгите й се превеждат в държави като Китай, Япония, Бразилия, България, Аржентина, Германия, Португалия, Франция, Турция, Гърция и много други.
Според Книжната палата на Русия, само за 2008 година издателите на Маринина в Русия са продали 1 милион и 111 хиляди екземпляра от романите й. С тези тиражи тя изпреварва в класацията дори Джоан Роулинг, авторката на „Хари Потър“. Самата Маринина смята, че международният й успех се дължи на факта, че в книгите й се разглеждат общочовешки теми, а сюжетите са много актуални във време на сериозен проблем с престъпността не само в Русия, но и в целия свят.
Александра Маринина е родена в Лвов през 1957 г. като Марина Анатолевна Алексеева. Авторката принадлежи към потомствено семейство на работещи към Министерството на вътрешните работи.
Завършва Юридическия факултет на Московския университет. От 1987 г. е водещ специалист по анализиране и прогнозиране на престъпността.
Първия си роман написва в началото на 1993 г. По думите й писането под псевдонима Александра Маринина й е спестило много неприятности по време на работата й в Министерството на вътрешните работи, където едва ли биха одобрили литературната й дейност.
След пенсионирането си като подполковник от милицията се отдава изцяло на литературната си кариера.
Книгите й, чиято главна героиня е Анастасия Каменская, се радват на голям читателски интерес. Сред тях са „Неволна убийца“, „Откраднатият сън“, „Смърт заради смъртта“, „Реквием“, „Седмата жертва“, „Когато боговете се смеят“, „Незаключената врата“ и др. По тези книги са заснети петте сезона на телевизионния сериал „Каменская“.

За „Няма връщане назад“

В Москва работят трима съавтори, които пишат най-успешните криминални романи в страната. Заплетените им сюжети и истории обаче са плод не само на умелите им пера, а и на една добре пазена тайна. Съавторите използват в книгите си непубликуваните материали на мъртвия разследващ журналист Игор Нестеров. Записките на Нестеров съдържат информация, която засяга интересите на много важни хора.
Скоро Глеб Богданов, водеща фигура сред тримата автори, започва да затъва все по-дълбоко в тресавището на параноята, но въпреки заплахите, които получава, той отказва да потърси полицията.
Настя Каменская е въвлечена в разследването на друг случай – бременната съпруга на бизнесмен е намерена убита в стария си апартамент. Работата на Каменская се спъва както от липсата на улики, така и от необичайния портрет, който рисуват познатите на мъртвата Лена, и необяснимите бележки, намерени в дома й.
Скоро Каменская се оказва ангажирана и от Катерина – дамата в групата на съавторите, която е в паника, след като по време на творческа среща на писателите е подхвърлена фалшива бомба. Настя трябва да разчита на способностите и опита си на детектив, за да открие връзката между случая с мъртвата млада жена и тримата автори, преди да умрат още хора.

Откъс
Spoiler:
Когато приключи с работата си в кухнята, Глафира Митрофановна се приготви за химическото чистене. Обу си в антрето обувки с токчета, макар и ниски, облече шумолящото светло шлиферче, върза си шалче на врата, с удоволствие се погледна в огледалото: не, изобщо не изглежда на осемдесет и три, и косата й досега е гъста, макар и бяла, не е три косъма като на някои, а е плътна, добре подстригана. По-рано, на младини, носеше плитка, не ходеше на фризьор, а после при Земфира вкъщи започна да идва фризьорка, та тогава Зема, добрата душа, уреди и домашната си помощница за фризьорски услуги. И така тръгна, та до днес. Сега при Глебушка вкъщи идва майстор, та покрай него подстригва и Глафира. Не безплатно, естествено, но Глебушка не й дава да плаща, той плаща за нея.



Отвори вратата, прекрачи към стълбищната площадка и се спъна в нещо. Гледа – сак. Обикновен спортен сак, черно-червен. Чий ли ще е? Огледа се наоколо, но не видя никого. Спомни си как на вратата бяха позвънили. Сигурно някой беше донесъл нещо на Глебушка, помислил е, че няма никого, и го е оставил. Защото апартаментът е огромен – докато тя, старата жена, дотича от кухнята, мина много време, а човекът, който го е донесъл, може и да не е знаел всичко това, та е решил, че щом не отварят, значи няма никого. Но защо е оставил сака? Така прави ли се? Ами ако някой го беше откраднал? Ами ако в него има нещо ценно?

Глафира вдигна сака, прецени теглото му – не беше тежък, около две кила, не повече, внесе го в антрето, надникна в кабинета, където разпалено обсъждаха някакъв милиционерски началник, който вземал подкупи, за да освобождава истински виновни арестанти, а невинни хора да изпраща на каторга. Това успя да чуе Глафира, докато се обличаше.

– Глебушка, донесли са ти някакъв сак – предпазливо каза тя, застанала на прага на стаята.

Богданов недоволно прекъсна разговора.

– Какъв сак? Кой го донесе?

– Не знам. – И Глафира изтика находката си в кабинета. – Ето, като излизах, той беше пред вратата. Сигурно го е донесъл онзи, който звъня.

– Аха, който е откраднал капелката, той е убил и лелката – подхвърли Василий такава една неразбираема фраза.

Глафира го погледна неодобрително: вярно, обича Васенка, ама когато шегата не е на място, не е.

– Глебушка, аз тръгвам, отивам до химическото. Вася, вземи тоя сак, че вече съм с обувки, не искам да мърся паркета.

Василий скочи от мястото си и взе сака.

– Охо, бабо Глаша, храбра жена сте вие – взе да се лигави той, – вземате незнайно чии сакове и ги мъкнете вкъщи. Ами ако вътре има нарязан труп?

– Пфу, какви ги приказваш! – ядоса се Глафира Митрофановна. – Какъв труп? Мери си думите! Сигурно е подарък от почитатели, я на Земфира колко пъти са оставяли подаръци точно пред вратата - и кошници с цветя, и кристални вази, веднъж дори бяха донесли цял сервиз в кашон. Нашата къща е прилична, няма кой да краде, така че ги оставяха пред вратата, ако никой не отвореше.

Беше й интересно какъв подарък са донесли този път, все пак за покойната Земфира това беше нещо обичайно, но почитателите на Глебушка никога не бяха изпращали подаръци вкъщи, затова, макар да каза, че бърза за химическото, поспря, помота се пред входа на кабинета и зачака да отворят сака.

– Махнете това оттук! – Богданов впери раздразнен поглед в сака. – Каква е тая идиотщина наистина? Какви ти подаръци? Никой не ме е предупреждавал, че ще ми носи каквото и да било. Сигурно са сбъркали апартамента, сложили са го пред моята врата по погрешка. Вася, ако обичаш, махни това оттук.

– Къде да го занеса, Глеб Борисович?

– На стълбищната площадка. Остави го пред асансьора. За когото е, ще си го вземе.

Василий вдигна сака, повъртя го, огледа го от всички страни. Ципът на страничния джоб се оказа отворен и оттам стърчеше крайчето на нещо бяло. Без да се церемони, той го дръпна и извади малка картичка, плътна, гланцирана, колкото визитка.

– Тук е написан вашият адрес, Глеб Борисович – без никакво учудване каза Вася. – Сретенски булевард, номер шест, и апартаментът е посочен, и името ви. Точно за вас е, няма грешка. Е, какво, отваряме ли го?

– Да не си посмял! Не е за мен!

– А за кого? Богданов, Г. Б. – нали сте вие?

– Нищо не...

– Тихо! – внезапно повиши глас Василий.

Всички замряха и го погледнаха изумено. Лицето на Вася беше някак странно – напрегнато или пък уплашено. И Глафира замря на прага, достраша я. Когато видя сака отвън – нищо такова не си помисли, и когато го внесе вкъщи, пак не почувства нищо, а сега изведнъж се уплаши.

– Нещо тиктака вътре – с отпаднал глас каза Вася.

– К-какво... т-т-тик...така? – прошепна Катерина.

Богданов седеше във фотьойла си неподвижно, толкова пребледнял, че мургавата му кожа започна да изглежда жълтеникаво-сива. Вася продължаваше замислено да разглежда сака в ръката си.

– Сигурно бомба, какво друго може да тиктака. Едва ли на уважаван писател може да се изпрати за подарък будилник – каза той.

Катерина вдиша дълбоко и се усмихна, разкърши рамене.

– Пфу, господи, Вася, колко ни уплаши! Та това наистина е часовник, голям часовник, стенен или за камина, съвсем достоен подарък. Как мислите, Глеб Борисович?

Богданов май също се поотпусна, задиша по-равномерно.

– Каква глупост! На кого е могло да хрумне да ми изпрати като подарък часовник? Вася, там не пише ли от кого е?

– На картичката са само вашето име и адресът ви, но това сигурно е за куриера. Трябва да погледнем вътре, навярно заедно с подаръка е сложена картичка.

Василий остави сака на пода, приклекна, дръпна ципа.

– Точно така, тук има специална кутия за подарък. Ето, дръжте.

Той сложи кутията на голямата маса, до която седеше Богданов.

– Ами картичката? – попита настойчиво Глеб Борисович. – Има ли картичка?

Василий надникна в сака, опипа вътре с ръка, после го обърна и го изтръска.

– Няма нищо друго. Може картичката да е в кутията? Ама защо се измъчвате, Глеб Борисович, отворете я и погледнете. Заради някакъв подарък предизвиквате страхотна паника. Ето вижте, от кутията не капе кръв, значи не са нарязани части от труп.

– Вася!

Глафира Митрофановна и Катерина изрекоха това име едновременно и с еднаква интонация, в която се смесиха негодувание и упрек. Изрекоха го, учудиха се, спогледаха се и си размениха едва забележими усмивки. За пръв път през всичките години, откак съществуваше проектът „Василий Богуславски”, Глафира се усмихна на Катерина не с дежурна учтивост, както е редно в приличните къщи, а неволно и искрено.

Глеб Борисович неуверено посегна към кутията, хвана капака.

– Не е облепен – смутено констатира той. – В магазините винаги ги облепват.

– Ама моля ви се, от какво се страхувате? – възмути се Вася. – Човекът е искал да сложи картичка, махнал е капака и после не го е облепил отново. Е?

Глафира тихичко пристъпваше от крак на крак, застанала на вратата. След усмивките, които си размениха с Катерина, на душата й олекна, сякаш те наистина напразно се бяха уплашили толкова, а вече се разбра, че в сака няма никаква бомба и изобщо нищо лошо, а наистина е подарък, неочаквана радост. Защо Глебушка не вземе да отвори най-сетне тази кутия, да покаже часовника или каквото е там, всички да поахкат, да се повъзхищават, да се посмеят на уплахата си преди малко и Глафира да тръгва за химическото, по пътя да купи пресен хлебец, че на обяд всичкият се изяде.

Глеб Борисович най-сетне вдигна капака, надникна в кутията и отскочи.

– Е, какво има там, маестро? – нетърпеливо попита Вася. – Какво видяхте там? Да не би жаба?

– Вътре има телефон... – слисано промълви Богданов. – И някакви жици...

– Бомба! – писна с чужд глас Глафира Митрофановна. – Викайте милиция! По-бързо!

Жици, телефон. И тиктака. Какво друго може да е, освен бомба? Колко пъти е гледала такива неща по телевизията, а и в книгите пише за тях.

– Тихо! – извика Василий. – Без паника. Дайте аз да видя.

– Какво ще видиш? Какво ще видиш там, луд човек? – едва се чу гласът на Глафира, защото нещо внезапно я стисна за гърлото и вместо силен решителен глас, излизаше нещо сподавено и беззвучно. – Катерина, защо мълчиш? Кажи му! Ей сега ще гръмне!

– Спокойно, бабо Глаша, в казармата все пак не съм бил писар, а служех в сапьорните войски. Ще се оправя.

– Ама с какво ще се оправиш?! Не се приближавай!!! Катя, хайде кажи му де, мен не ме слуша, поне ти му кажи!

Но Катерина седеше неподвижно, само на лицето й бе застинал такъв ужас, че Глафира без каквито и да било обяснения разбра, че тя или ей сега ще припадне, или вече е изгубила съзнание и нищо не чува и не разбира. Във всеки случай, не може да се надява на нея, тя няма да спре безумния Васка. Ще трябва да действа сама.

Забравила, че е обута и стъпва на блестящия паркет, тя се втурна към младежа и се вкопчи в ръкава му. Василий мълчаливо и внимателно отмести сухата старческа ръчичка, избута Глеб Борисович от масата и се наведе над отворената кутия. Богданов послушно се отдалечи и по лицето му пролича, че той, както и Катерина, е изгубил и ума, и дума. На себе си бяха само Вася и старата Глафира.

– Васенка, не я пипай, за бога – с дрезгав шепот се примоли Глафира. – Обади се в милицията, да изпратят хора. Глебушка, Катя, да се махаме оттук, да излезем на улицата, докато не е гръмнало. Вася!

– Фалшиво е – неочаквано промърмори младежът и по лицето му се разля усмивка. – Веднага трябваше да се сетя. Или часовников механизъм, или дистанционно управление. Или телефон, или часовник. Едното и другото заедно е глупост. Това е играчка.

Той пъхна ръка в кутията.

– Вася!!! – отново се върна гласът на Глафира. – Не пипай!!!

– Я стига – махна с ръка той и извади отначало механичен будилник, после мобилен телефон, от който излизаха жици, свързани с металната кутия и картонения пакет.

– Какво е това? – с някак чужд глас попита посъвзелият се Богданов.

– Детски играчки – весело отговори Василий и отвори задното капаче на телефона. – Телефонът е изключен, в него няма дори сим карта. В пакета има смачкана амбалажна хартия, виждате ли? Тук няма и не е имало взривно устройство. Металната кутийка също е празна. И жиците са глупост, просто така са навъртени, да създават илюзия. Единственото истинско нещо тук е будилникът.

– Какво е това? – повтори въпроса си Глеб Борисович.

Глафира забеляза, че той отново е пребледнял, и се уплаши, че ще му стане зле на сърцето. Глебушка има слабо сърце, силни преживявания са противопоказни за него, докторът предупреди, а пък такива като сега...

– Някой се е пошегувал, Глеб Борисович – съвсем спокойно обясни Василий. – Или са искали да ви уплашат. Признайте си, да не сте таен кръстник на мафиотска групировка? Или имате големи дългове?

– Какви ги дрънкаш? – ревна Глафира. – Каква мафия? Какви дългове? Глебушка, викай милицията, не можеш да оставиш работите така. Знам кой го е направил, и ти знаеш, какво сега, така ли ще ги оставиш да си развяват байрака? Първо искаха да те отровят, сега те плашат до смърт, знаят, че имаш слабо сърце, мислят, че ще се уплашиш и...

Тя не можа да довърши, прекалено страшни думи трябваше да изрече.

– Никаква милиция – с отслабващ глас каза Богданов. – Глаша, къде ми е лекарството? Донеси го по-бързо.






Tell me the reason you hide your feelings,
When you know how much I care for you!


Show me, show me some love, can't you see the truth?
That I was made for loving you

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите