Добре дошли в Мистик Таун!
Създайте ваш герой от сериал, филм, книга или измислен и се потопете в приказния свят на градчето ни. Запишете се в училище, изкарайте всички курсове за професия, създавайте и се забавлявайте заедно с нас! Творете и печелете от конкурсите на нашите партньорни издателства. Тук вие сте това, което искате да бъдете!
Приятна игра!
Translator

Вход

Забравих си паролата!



BG TOP
BGtop
Icon
Icon
Icon
Icon
Poll

Имате ли пари за книги или разчитате на безплатните бройки от форуми/сайтове?

38% 38% [ 27 ]
37% 37% [ 26 ]
25% 25% [ 18 ]
0% 0% [ 0 ]

Общо гласове : 71

Последно онлайн
Пазарска количка

Гост това е твоята пазарска количка, използвай я за пазаруване от магазина.

Втора употреба

Рекламации



Top posting users this month


You are not connected. Please login or register

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 НА ПРЕДЕЛА on Съб 20 Окт 2012, 07:45

Рейчъл Бери

avatar


НА ПРЕДЕЛА

(прегледи и отзиви)


от Димитър Атанасов

обем:264стр.
Очаквайте на: 21.09.2012 г.
цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1137-0



За автора:

Димитър Атанасов е белетрист, поет, драматург, литературен критик. Автор е на петнадесет книги, единадесет пиеси, множество публикации в интернет мрежата и периодичния печат. Негови книги и отделни творби са преведени на английски, немски, френски, италиански, руски, турски и сръбски език. Носител е на литературните награди „Южна пролет”, „Пловдив”, „Светлоструй”, „Иван Радоев”, „Нова българска драма”, на СБП и други престижни отличия.

За книгата:

Каква е съвременната българска литература?
Има ли смяна на поколенията сред българските писатели?
А на тематиката?
Има ли ново лице българското книгоиздаване?
Губи ли българският издател от българската книга?
Може ли да се преживява от писателски труд в България?

На тези и ред други въпроси отговаря Димитър Атанасов в книгата с литературнокритически прегледи и отзиви „На предела“. Отделно от това авторът разглежда и анализира около 140 заглавия, издадени от 1989 година насам.
Ако ви е любопитно какво пише българският писател, какви книги издава българският издател, какво купува и чете днешният български читател, не се колебайте да разгърнете нейните страници.


Откъс:
Spoiler:
Между два века

Тази книга е писана в продължение на двадесет години. Тя е плод на подсъзнателното ми (особено в началото) увлечение към литературната критика, насърчавано от желанието да следя отблизо литературния процес. Давам си сметка, че съм бил воден не от стремеж за лична изява, а по-скоро да обърна внимание на даден автор или заглавие. Винаги съм смятал, че книгите трябва да се обговарят, да се обсъждат, да се популяризират, да се препоръчват, а понякога – и да се отхвърлят.

От последното особено се нуждаят автори, които си мислят, че небето е като морето – до колене, че няма нищо по-лесно от това да напишеш книга. Да бъдеш поет или писател не значи просто да търсиш обществено внимание и признание, а да имаш какво да кажеш и да знаеш как да го направиш. И не само това – литературата иска посвещаване, иска призвание, и нещо особено важно, без което просто я няма – иска да имаш талант. Ако не можеш сам да го разбереш, хората, които разбират от литература, би трябвало да ти го кажат.

Далеч съм от идеята с тези думи да заявявам каквито и да е претенции за можещ и разбиращ от литература. Срещал съм и (слава богу!) продължавам да срещам хора знаещи, големи ерудити. Хора с широк кръгозор, високо познание и инакво мислене, от които винаги може да научиш нещо ново. Или да чуеш гледна точка, различна от твоята. За съжаление, по една или друга причина, малцина от тях посягат към оперативна критика. Изобщо литературната критика залиня, превърна се в непрестижно занятие, обезсмисли се в някаква степен. Причините за това тепърва ще се изясняват, но не това е моята цел.

В журналистическата си практика имах шанса да работя за няколко регионални всекидневника като шеф на екип „Култура“. Винаги съм настоявал за седмична рубрика с литературна критика. В повечето от случаите аз самият я списвах. Така с годините се насъбраха доста голям брой отзиви за отделни книги. Благодарение на тези изяви през януари 1993 година получих поръчка от Николай Заяков – тогава главен редактор на списание „Тракия“, за критически преглед „Литературен Пловдив’1992“. Това бе първият ми по-сериозен ангажимент като литературен критик. Особеното на този текст бе, че освен четиридесетте заглавия от пловдивски творци, издадени предходната година, анализирах и дейността на пловдивските издателства. Така, използвайки инструментариума на социологията със специфичните методи за изследване, представих една по-пълна картина на литературния процес. Такъв преглед имах възможност да направя двадесет години по-късно. По време на фестивала „Пловдив чете“ през юни 2012 година изнесох доклада „Литературен Пловдив’2011“. Подобен критически обзор за проблемите и перспективите за развитие на съвременната българска литература и книгоиздаване, обхващащ десетилетието 1995 - 2005 година, бях поканен да напиша за френското списание „Revue périodique“, издавано от Юлия Кръстева – известен писател, философ и лингвист с български произход. Ето тези критически прегледи оформиха композицията на книгата. Към тях в хронологичен ред добавих публикуваните през последните двадесет години около 60 отзива и рецензии за отделни книги. По този начин се получи доста интригуваща и - особено важно - цветна картина на литературния живот и процес в България. Защото освен заглавия и автори, коментирам и проанализирам дейността на водещите български издателства, специализираните литературни издания, книгоразпространението, медийните топ класации за най-продаваните книги, връчваните национални и регионални литературни награди и други литературни факти и събития.

Вероятно ще останат разочаровани от книгата онези изкушени читатели, които предпочитат академичния подход и стил. Стремил съм се да пиша за широката публика, изхождайки от позицията, че критиката по принцип трябва да е достъпна и разбираема.

Не съм прилагал каквато и да е избирателност по отношение на авторите. Не съм писал за много от талантливите писатели, чието творчество ценя и уважавам. В този смисъл се надявам на снизходителност. Целта ми е била не да обследвам върховете, а да направя разрез на литературния процес. Рецензирани са не само книги на пловдивски автори, а и такива, които са представяни в Пловдив или са издадени от пловдивски издателства. Някои от тях съм представял лично на премиери из пловдивските литературни салони.

Тъй като позитивните отзиви доминират, може би ще бъда обвинен, навярно основателно, в добросърдечие. Без да се извинявам, само ще кажа, че съм се водил от личния си вкус, който не е задължително да бъде споделян.

„На предела“ е книга не само за писатели, критици, издатели, литератори. Тя е за всеки, който проявява малко по-висок от обичайния интерес към четенето.



Димитър Атанасов

Литературен Пловдив 1992



Хиляда деветстотин деветдесет и втора се оказа златна за българското книгоиздаване в сравнение с вакуума от предходните години. След като отпадна изкуствено поддържаният проблем с хартията, броят на частните издателства нарасна едва ли не в геометрична прогресия. В Пловдив, ако през 1991 те бяха 7 или 8, само година по-късно вече са 20. Много бързо частните издатели взеха инициативата в свои ръце и започнаха да диктуват условията на книжния пазар. Причините могат да се търсят както в определени благоприятни социално-икономически обстоятелства, така и в новия курс на демократичните промени в обществено-политическото развитие на страната. Искаме или не искаме, оттук нататък за книгоиздаването ще трябва да говорим като за бизнес, а не като за идеологическа и благотворителна дейност, обслужваща известен кръг български автори, верни на дадена партия. От развитието и тенденциите в областта на книгоиздаването в Пловдив спокойно могат да се извлекат изводи, валидни за книгоиздаването в България въобще. Още повече че в момента Градът на тепетата е един от водещите книгоиздателски центрове в страната. Това са думи, които съм готов да подкрепя с факти.

Още в началото бе акцентирано на увеличения брой издателства. Тяхната обща продукция е около 300 заглавия с приблизително 7 000 000 (!) тираж.



Една съпоставка с картината отпреди три години ще даде достатъчно материал за сравнение. Тогава в Пловдив съществуваше само Държавно издателство „Христо Г. Данов”. Неговата продукция достигаше 160 заглавия годишно с около 1 000 000 тираж. Броят на заглавията, пуснати в Града на тепетата през 1992 г., се е увеличил близо два пъти, а тиражът – седем пъти. Сами по себе си тези данни показват, че миналата година е имало силен глад за книги на пазара и че той е наситен толкова, колкото е могъл да поеме. Става ясно също, че досега пазарът изкуствено е бил задържан. Разбира се, тук трябва да се вземат предвид новите тематични ниши, които се отвориха на книжния пазар и които поеха най-много книги, но за това ще стане дума по-нататък.

За кратко време – около година-две – книгоиздаването се превърна в доходен и апетитен бизнес с бърза реализация на печалбата. След падането на монопола върху хартията и на държавните издателства вече се забелязва и разбиването на още един монопол – на печатните бази. Държавните печатници реагираха много по-гъвкаво и веднага се ориентираха в новата пазарно конкурентна обстановка, докато държавните издателства не успяха да се адаптират и понесоха големи загуби. Някои фирми закупиха печатна техника и наред с другата си дейност, започнаха да печатат книги. Така възникнаха „хибридните” издателства, някои от които се хвърлиха да пускат на пазара книги без предварителна печатна подготовка, почти на самодейни начала. Подобни издателства не познаваха и не признаваха длъжностите редактор и коректор. Резултатът не закъсня – появиха се книги сурогати с изключително ниски художествени качества и оформление. Но този път, изглежда, трябваше да бъде извървян, защото и тези издателства хибриди бяха принудени да се огледат и да потърсят място на пазара, за да бъдат конкурентноспособни. И те започнаха да издават по-добри книги.

Друг тип издателства са тези, които прераснаха в такива от търговско-разпространителски фирми. Това са ИК „Хермес”, ИК „Бойвест”, ИК „Маг-77”. Те имат и най-голям обем продукция за годината. Лесно обяснимо е – те просто напипаха най-бързо вкуса на масовия читател и атакуваха пазара с много заглавия и високи тиражи. Колапсът на държавните издателства доведе до освобождаването на голям брой специалисти, много от които, търсейки лична реализация, създадоха свои издателства или оглавиха други. Такъв е случаят с ИК „Маким”, ИК „Калем”, ИК „Хермес”, ИК „Касталия”, ИК „Летера”. Така наречените издателско-печатни бази (хибридите, както си позволих да ги нарека, тъй като издателската им дейност е само съпътстваща) са три: „Полиграфия-АД”, „Тимкомпакт” и Народна библиотека „Иван Вазов”. Други тръгнаха съвсем самостоятелно и макар издателската им дейност все още да е ограничена, отпечатаха по няколко заглавия със свой знак – ИК „В. Сариев”, ИК „Елена”, ИК „Румена”, ИК „Жанет-45”, ИК „Трилър”, Издателство (списание) „Тракия”, ИК „Волар”.

Но нека да разгледаме по-отблизо спецификата на книжовната продукция за 1992 година и по-специално какво друго, освен обема, я отличава от предишните години.

Главната отлика е тематичността – издават се най-вече любовни, криминални, приключенски, езотерични и еротични книги. С репертоарни планове работят само по-силните издателства. Те са твърде относителни, тъй като във всеки момент се съобразяват с пазара – ако едно заглавие е завъртяно от конкуренцията, естествено е то да отпадне и да бъде заменено с друго. Понякога се стига до рекордни срокове на отпечатване, например за две седмици – нещо, което само допреди година ни се струваше невъзможно. Издателските концепции също са съобразени и обвързани предимно и единствено с пазара. През 1992 година се видя, че изключителни успехи могат да се постигнат само при добре обмислена стратегия на издаването. Спечелиха тези, които бяха предвидили развитието на пазара, обвързвайки продукцията си с поредици. Разбира се, те издават и повече заглавия. Изглежда, тук става въпрос за завоюване на територия в читателското съзнание, за провокация на търсенето. Ето защо в това отношение се наложиха „Хермес”, „Христо Г. Данов”, „Летера”, „Бойвест”, „Маг-77” и „Калем”. Но всичко това не би имало никакво значение, ако не е съобразено с възможностите за разпространение. След като падна монополът на ДП „Книгоразпространение” и от реституцията бяха закрити много книжарници, най-мобилни се оказаха частните търговски вериги. Имало е случаи 50-60-хиляден тираж да се продаде „на твърдо” само за три дни.

От изложеното дотук спокойно може да се направи извод, че през 1992 година в Пловдив, а вероятно и в страната, е постигнато свръхпроизводство на художествена литература. Феномен, който дълги години още може би няма да се повтори. Причините се крият най-вече в бързото натрупване на капитали. Те се влагат в книгоиздаването, завъртат се, печатат се голям брой заглавия в големи тиражи, за да се задоволи средният и под средният читателски вкус. Това доведе до голям спад на качеството по отношение на художественото ниво. На този етап беше изключено това да бъде избегнато, тъй като обективните условия на пазара благоприятстваха процеса. Появи се така нареченият вътрешен протекционизъм, т.е. да се издават книги с бърза реализация, или конкуренцията да се елиминира със заглавия, гарантиращи продажба на високи тиражи и придобиване на големи печалби, които после се влагат в основни средства и нови книги. Най-добрите примери в подкрепа на горното са няколко заглавия на софийски издателства – „Дневникът на Лора Палмър”, „Автобиография на специалния агент на ФБР Дейл Купър”, „Завръщане от рая”, както и поредицата на пловдивската Издателска къща „Хермес” „31 забравени любовни романа”. Смешно е обаче да се отправя какъвто и да е упрек към издателите, всичко е въпрос на стратегия и находчивост – кой ще изпревари и кой ще улучи. Пазарното производство най-после си каза думата, и то така, че всички разбрахме какво означава.



***

Незавидно е обаче мястото на българската литература в целия този процес. Заглавията от български автори са едва 13% от общия брой, а тиражът е още по-малък – едва 1-2%. От двадесетте издателства само 12 са издавали българска художествена литература. Или 39 автори са издали 41 книги, като 26 от тях са поезия, а белетристичните са 15. Общият тираж е 80 000.

Ако направим отново съпоставка с най-добрите години на ДИ „Хр. Г. Данов”, когато се издаваха по 80-90 български заглавия с около 500 000 тираж, ще видим, че въпреки увеличения брой на издателствата, българските заглавия са паднали наполовина, а тиражът е едва 16% от този на старото издателство.

Най-много български книги са издали ДИ „Хр. Г. Данов” и НБ „Иван Вазов” – по пет. Най-голям тираж има романът „Жиголо” на Ева Гринберг – 15 000, а най-малък – сувенирното издание на стихосбирката „През дните” на Росица Донева – 400 бройки.

Може да се каже, че през 1992 година българската книга е била инкриминирана на пазара. И сега много от търговците разпространители я смятат едва ли не за „обществено вредна” и не искат да чуят за нея, камо ли да я сложат на своите щандове и да им заеме място. Претекстът не е само в търговската отстъпка и в ниската печалба. Читателите също не търсят българската книга, все още се опасяват книжарите да не им я пробутат в комплект с предпочитания бестселър. Или пък им е писнало от блудкашите на изкуствено налаганите „величия” в българската литература.

Но нека все пак да видим какво българско е излязло от печат през 1992. Имайки предвид кризата в българската литература в момента, тъй като се извършва „смяна на нощната стража”, т.е. идва ново поколение в литературата, с нови идеи и критерии, това е една добра година. Ако не за друго, най-малкото защото сложи началото на дългоочаквания процес на обновление. Този процес е повече от задължителен, иначе българската книга ще продължава да стои далеч от пазара. В този смисъл 41 заглавия съвсем не са малко. Аз лично съм привърженик на максимата „По-малко, но по-качествено”, макар че тя в нашия случай изобщо не е била прилагана. Качествените книги могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Но за това ще стане дума в по-нататъшното изложение. Преди това искам да отбележа, че разглеждам публикуваните книги без каквито и да е ограничения или съображения, независимо дали са поръчани, спонсорирани, самиздатски или резултат на чисто издателска инициатива. Целта на този критически преглед е всяка излязла книга през годината да бъде представена като литературен факт, какъвто по принцип е.

Преди да пристъпя към този анализ, ще представя накратко самите издателства, като започна от държавните и премина към частните, без, разбира се, това да звучи като някакъв приоритет.

През 1992 г. ДИ „Христо Г. Данов” е издало 40 заглавия с общ тираж 485 000. Българските заглавия са 10, от тях 5 книги художествена литература с 12 000 тираж. Най-търсената книга на пазара е „Рокамбол” от Понсон дьо Терай. Очевидно издателството търси по-лесносмилаема литература, която едновременно е и добро четиво. Оформени са четири поредици: „Дама пика”, „Лабиринт”, „Един джоб усмивки” и „Нова библиотека за деца и юноши”. Първата включва любовни романи, втората - криминални четива, „усмивките” са хумористична и сатирична литература. Подбрани са популярни автори и заглавия, като Айсидора Дънкън с „Моята изповед”, Теодор Драйзер с „Джени Герхард”, „Донжуанките” на Марсел Прево, Артур Шницлер с „Госпожица Елза”, Конан Дойл и „Шерлок Холмс”, „Кафе със салата” на Бранислав Нушич, „Рики-тики-тави” на Ръдиард Киплинг и др.

Българските книги са пет, като само една от тях е поетична – „Измерения в орбита” на Красимир Върбанов от Благоевград. По обясними причини няма да бъде разглеждан романът „Тарпани” от Димитър Атанасов. Остават три книги, като две от тях – документалните романи „Тайфата” и „Сами внощта” – са на Петко Атанасов, и романът „Право на обич” от Васил Загорски.





„Тайфата” е книга, в която са включени две произведения – документалният роман „Тайфата” и повестта „Началникът”. Тайфата всъщност са групичка приятели в последния клас на гимназията, чиито живот и съдби авторът проследява от 30-те и 40-те години до днес. Това е типична автобиографична книга и изобщо не е трудно в побойника Кольо Мравката да се разпознае авторът. Нещо повече – тази книга е един сантиментален порив и очевидно е написана за разтуха. Нейното предназначение е за ограничен кръг читатели – приятелите на автора и онази пенсионерска читателска аудитория, и то пловдивчани, които като четат, да ахкат и да възклицават: „Да, точно така беше! Там беше „Молле”, а там - „Екзелсиор”. Сладолед ядяхме в „Савоя”, тук е кръчмата на Михалчо, а тук - сладкарницата на Албанеца...” Лошо няма! В този смисъл може би редакторът е помогнал и донякъде е застраховал книгата от литературен провал, определяйки я жанрово като документален роман. Но и това не е достатъчно, тъй като романовите белези липсват. Сюжетът е изключително опростен и се подчинява на хронологията на случките, линията на действие е една-единствена, без никакви извънсюжетни елементи, с изключение на една съвсем необоснована ретроспекция, а тя обхваща цяла глава, където действието се развива по време на турското робство.

Иначе „Тайфата” е съшита с хрисима проза, езикът е повече мухабетчийски, отколкото уличен, уж се разказват някакви случки, а всъщност нищо не се случва. Признавам, още на 17-а страница си записах, че това е скучна книга. И останах на същото мнение след 185-а страница.

Втората творба от „Тайфата” – „Началникът”, е позакъсняла с работническата си тематика. Действието се развива в пловдивския Автокомбинат, героите са шофьори. Тук има, условно казано, друга тайфа, този път не от гимназисти, а от „рейсаджии”. Главният герой – Марин Койчев, се издига от обикновен шофьор до началник на автогара, а една катастрофа става причина за запознанството му с новата, този път голяма и драматична любов – д-р Лена Стаматова. И тази книга явно е построена върху автобиографичен материал. Това по принцип, разбира се, не е недостатък. Но тогава, когато авторът не може да излезе от автобиографизма, когато не може да надскочи действителността, вече е слабост.

Другата книга на Петко Атанасов – „Сами в нощта”, не е по-различна от вече разгледаните. Тя също обслужва само двама, субект и обект – автора и „Бърза помощ” - Пловдив. Идеята очевидно е била да се напише историята на отделение „Бърза помощ” от създаването му до днес, но Атанасов е решил да я белетризира. Опитът за документален роман е повече от несполучлив. Многословие, мудно действие, битовизъм, беден език – в най-общ план това е характерното за тази книга. В края повествованието преминава в отчетен доклад. Много биографии на лекари и медицински сестри от „Бърза помощ” са вкарани вътре, но те звучат като служебни характеристики. За да обобщя, бих казал: „Сами в нощта” е книга, без която „Бърза помощ” – Пловдив, може би не може, но българската литература може.

„Право на обич” от Васил Загорски не е „роман, който разкрива същността на тоталитарната система”, както се беше изразил за него един литературен критик в бедния ни откъм литература периодичен печат. Напротив, тази книга спокойно би се вписала сред заглавията, издавани преди 10-15 години у нас. Дори може да се твърди, че тя се вмества в рамките на „работническата тема” от ония години. Симптоматичните белези за това са опорните точки на сюжета и композицията – действието се развива в рудодобивен комбинат, героите са профпредседатели, работници, миньори, бригадири, лаборантки, въобще – трудовият колектив. Не липсва и отрицателният герой – този път лошият директор, който мачка по пътя на кариерата си кадърните работници и не мисли за предприятието. Главната героиня дори е влюбена в мъртвия герой на социалистическия труд. Неща, които напомнят за „нравствения максимализъм” и за „малката правда”, характерни за соцреализма.

Все пак трябва да отбележа, че книгата е написана професионално, от човек, изпод чието перо са излезли много страници. Авторът умело води повествованието от името на жена. Той успешно изгражда и психологически уплътнява нейния образ. Изповедната форма прави читателя съпричастен на нейните преживявания, на безкомпромисните й самоанализи и самооценки. Загорски поставя и извежда някои от проблемите за нравствените човешки стойности – за свободата, когато не е свобода, копнежа за освобождаване на творческата енергия, на жизнените възможности у човека, любовта като залог за себеосъществяване. По този начин той успява в крайна сметка да прокара своите послания за истинските, значими ценности в живота. И все пак „Право на обич” щеше да е една добра книга, ако беше публикувана в края на 70-те или в началото на 80-те години. Тя просто е остаряла още преди да се роди.

Пловдивското университетско издателство „Паисий Хилендарски” има 50 заглавия със 100 000 тираж. В тази цифра влизат над 20 специализирани учебника, останалите са научни трудове на отделни факултети и научни разработки на преподаватели от университета. Логично е да се дава приоритет на този вид издания, тъй като характерът на издателството е такъв. Книгите от раздел художествена литература са само две – стихосбирките „Извънсезонно време” от Тильо Тилев и „Око на вселената” от Лидия Хинева.

„Извънсезонно време” е дебютна стихосбирка на млад поет, студент в Пловдивския университет. Тильо Тилев умее да пише красиво, да подрежда думите. Владее дори някои от по-трудните изразни средства на поезията. Но всичко стига дотук. Липсва дълбочина на авторовата мисъл, идеите нямат значимост. Нещо като одраскване по кожата, получено по невнимание или непохватност. Красота има, но няма нерв, няма философски провокации, обобщения. Искрено се надявам развитието на очевидното поетическо дарование на Тилев да проличи и се прояви в следващата му книга.

С фирмения знак на ИК „Хермес” през ’92 година излязоха 30 заглавия. Техният тираж достигна 3 500 000 (!). Случаят е феноменален в българското книгоиздаване, за него тепърва ще се пише и говори. Най-големия пробив на пазара издателството направи с поредицата „31 забравени любовни романа”. От февруари до края на декември са излезли 23 книги от нея, с две месечни приложения на най-четените автори. Всички заглавия са с над 100 000 тираж, а осем от тях са надскочили 150-те хиляди. Това е една поредица бестселър. В нея са включени автори, издавани преди 60-80 години. Най-четените книги са „Когато любовта заговори” от Криженовска, „Молитвената броеница” от Флорънс Баркли и др. В края на годината „Хермес” пусна на пазара друга поредица – „Нови любовни романи”. Тя е съставена от съвременни заглавия, издадени в САЩ през 1990-1991 година в нашумялата поредица на издателство „Банъм” – едно от най-големите издателства за романи, конкурент на канадското „Арлекин”. От тази поредица излязоха „Мечтата на Пейсли” от Джоун Елиът Пикат и „Маската” от Хелън Митермайър, чиито преводачи са пловдивчаните Майкъл Грънчаров и Дончо Донев. Извън поредицата излезе и преведеният от Венера Атанасова роман „Защо аз?” на Жюлиет – изповед на една млада жена, болна от СПИН.







Tell me the reason you hide your feelings,
When you know how much I care for you!


Show me, show me some love, can't you see the truth?
That I was made for loving you

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите