Добре дошли в Мистик Таун!
Създайте ваш герой от сериал, филм, книга или измислен и се потопете в приказния свят на градчето ни. Запишете се в училище, изкарайте всички курсове за професия, създавайте и се забавлявайте заедно с нас! Творете и печелете от конкурсите на нашите партньорни издателства. Тук вие сте това, което искате да бъдете!
Приятна игра!
Translator

Вход

Забравих си паролата!



BG TOP
BGtop
Icon
Icon
Icon
Icon
Poll

Имате ли пари за книги или разчитате на безплатните бройки от форуми/сайтове?

38% 38% [ 27 ]
37% 37% [ 26 ]
25% 25% [ 18 ]
0% 0% [ 0 ]

Общо гласове : 71

Последно онлайн
Пазарска количка

Гост това е твоята пазарска количка, използвай я за пазаруване от магазина.

Втора употреба

Рекламации



Top posting users this month


You are not connected. Please login or register

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 КОГАТО ВРЕМЕТО КРИСТАЛИЗИРА on Пет 26 Окт 2012, 09:20

Рейчъл Бери

avatar


КОГАТО
ВРЕМЕТО КРИСТАЛИЗИРА


от Божидар Кунчев


обем: 288 стр.
Очаквайте на: 26.10.2012 г.!
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1151-6

За автора:


Spoiler:
Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет "Св.
Кл. Охридски". Автор е на книгите "Един бял лист, едно перо" (1981),
"Александър Вутимски" (1984), "Иван Пейчев" (1986), "Александър Геров"
(1987), "Поглед върху поезията" (1990), "Насаме с Гъливер" (1997),
"Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров"(2003), "Да отидеш отвъд себе си" (2007) и др.


За книгата:

Ние сме това, което помним. Ние сме това, което не искаме да забравим. Какво щяхме да бъдем, ако нямахме спомена за редките моменти на щастие, за часовете на скръб, за времето, когато са се раждали прозренията ни за смисъла и безсмислието. Ние сме нашата памет за отминалото време, за умрелите ни приятели, за трагичното в човешкия ни жребий, за светлината и мрака в историческото ни минало, за стиховете на любимия поет, за мъдрите думи на някой философ. Ние сме онази памет, без която няма идентичност, традиция и култура. И ние сме поривът да разберем и видим трайните неща в неспирния поток на времето, за които пише Александър Геров в стихотворението си „Кристали”, наричайки ги „една голяма любов”, „едно голямо вдъхновение”, „една голяма саможертва”. И които имат още много имена.
Споделеното в книгата ми е за това, което помня и не искам да забравя. То се отнася до „трайните неща”, вълнували и мен, и авторите, привлекли отдавна вниманието ми. То е моята представа за творческото начало в човека, който в движението на времето търси и понякога намира себе си.


Откъс:
Spoiler:
* * *
"ЧОВЕШКАТА ДУША РАЗПНАТА"


(Атанас Далчев)
Има една мисъл на Далчев, която не може да бъде оспорена. Тя е като кредо, отстоявано през целия му живот. Тази мисъл разкрива същностното в неговата естетика и в нагласата му на творец, търсещ истината за човека и живота. Ето я неговата мисъл: „Изкуството не е отражение на живота, а по-скоро негово допълнение“.

За Далчев изкуството е „разширение на човешкото битие“. И неговото творчество е такова, поради което в него има нещо повече от човека и от живота. Далчев, който ги познава добре, за да разкрие многостранно облика им, действително отива по-нататък. Отива към истината за човека и за живота, която се открива с повече сетива и проницателност. Далчев ги е притежавал и затова словото му казва толкова много за човешката участ. За това, което не трябва да бъде, и за другото – за живота като разширено битие, като особена реалност, разширена с помощта на един допълнителен смисъл. Причината, която поражда неговите образи и мисли, е в неговия хуманизъм, в неговата духовност на творец, живял във век на много жестокости. Притежаващи дълбок смисъл, неговите образи и мисли въздействат и призовават човека да се надмогне. Далчев, съхранил вярата си в човешката способност за духовно прераждане, е неизменно на страната на поетичното и хуманното в живота. Той винаги е чувствал, че каквото и да става, нищо не може да изчерпи докрай ресурсите на вярата и вдъхновението. Винаги е смятал, че битието може да се разшири и че в това „тук и сега“ на нашата преходност има много болка, но има и мъдрост, и поезия. Оттук и мотивът за чудото, за онази детска невинност на възприятията, както и мотивът за светлото, което е в нас и в света. Далчев пише в „Ангелът на Шартър“: „Тайнствената книга/на битието е необходимо/ний да четеме лист по лист, с надежда,/без да поглеждаме напред“. Ето го подстъпът му към живота, основан на овладяното любопитство и мъдрото смирение. Далчев усеща болезнено трагичното в живота и много от творбите му са вопъл, предизвикан от незавидния жребий на човека. Това усещане се преплита с неговата жажда за повече битие и със смирението, за което споменах. „Ний непрестанно мрем и бавно чезнем“, но нима това е окончателната ни присъда? Ние преминаваме като чужденци през този свят, с онази постоянна неудовлетвореност, която носим в себе си, но трябва ли да бъде така? „И сърцето най-сетне умира“, но нима не можем да имаме преди това духовни озарения? Далчев пита и това са неговите безпокойства, прозренията му, че трябва да разполагаме с по-ярка екзистенция, с дух, който да разшири битието ни. Но като поет Далчев не вижда това разширение в проекциите на символизма. Няма да разчита и на традиционния реализъм, да не говорим за онзи псевдореализъм от времето, когато е принуден да замълчи. С неприязън към принципите, които обясняват всичко, той се опира само на креативния си дух, на вътрешната си свобода и на своето разбиране, че същността на поезията е в „одухотворяването на нещата“. Защото там, където работи човешкият дух, битието наистина се преобразява. И словото, в което се въплъщава, означава пълнота на съществуването. Ако наяве няма как да сме „навсякъде, където/могъщо и безкрайно бий животът”, това е постижимо с полета на словото. Стига в словото да е светлото предчувствие за онази реалност, където властват чистите души на поета и детето. Тя съществува, извисена над грубостите на живота. Тя е като онова вълшебно място, за което Далчев е написал, че „Бял сняг ще има само във градините,/където са играели деца“. Ще я видим, стига да погледнем на света като него – с онова зрение на копнеещия за доброта и красота, което разширява битието. Убеден, че пробуждането и озарението са плод на специфичен опит на душата, Далчев става това, което е трябвало да бъде – един поет, говорещ не от името на другите, а в името на Другия с главна буква, който според Жорж Алда е духовната субстанция в нас.

Да одухотвориш света, е акт на несъгласие с човешката крайност и с нищетата на съществуването, лишено от поетични хоризонти. Да одухотвориш света, значи да се разбунтуваш срещу неприемливото в него в името на други модуси, на живота, който ще престане да бъде „зла измислица“. Ако човекът е „единственото творение, което отказва да бъде това, което е“ (Албер Камю), отказът на Далчев е заради метафизичната му неудовлетвореност. Заредени с нея, творбите му ще разкрият драматичния сблъсък между волята за друго битие и абсурдността на съществуването, когато душата и тялото на човека са унизени. Далчев не иска да се примири. Той отказва да приеме живота, какъвто го виждаме в „Болница“ и „Хижи“, в „Старите моми“ . Тези и още толкова стихотворения говорят за окаяност, за човешката участ, предизвикваща само болка. Далчевият човек се намира в здрача на своята изчерпаност. Земята в „Хижи“ излъхва „зловоние към небесата“, а самият човек според една друга творба е само „зид,/на който се лепят афиши“. Това са основанията на Далчев да възприема света като непрестанна мъка. Поразява ни неговото „съзнание за нещастие“, включително и заради това, че го обсебва, когато е още толкова млад. Това говори, че още при появата на „Прозорец“ - неговата първа книга, той е натрупал много мъдрост. Рефлексиите му върху живота и смъртта, върху търсения смисъл и безсмислието са едновременно отричащ и утвърждаващ смисъл. Те са потрес и едно прозрение, че не може всичко да бъде страдание, че трябва да има и някакъв изход. Далчевите прозрения напомнят много за екзистенциалната философия. Те са плод на екзистенциален и метафизичен опит, превърнат после в поезия. Те напомнят за усвоеното от Паскал и Достоевски, подсещат за голямата му култура, за прекараните дни и нощи с книгите на големите философи. Но прозренията му са преди всичко плод на собствения му духовен опит. Той го е научил как да реагира на световната поквара. Но аз говорех за Далчевия отказ да приеме човешката участ като проклятие. Това се мотивира от живота на духа му, който жадува за чудесата на битието, за един modus vivendi, в който да има любов, събития и възвишеност. Тези мотивации на Далчевия дух го оттласкват от елементарните решения на човешката драма. Поетът изпитва неприязън към тенденциозното, където и да се проявява. За него изкуството „започва от момента, когато писателят се научи да избира и следователно да премълчава“. Предимствата на Далчев, извели го толкова напред в нашата литература, се дължат и на неговия избор, и на премълчаването, което също е израз на естетическа и морална позиция. Изборът му по отношение на проблематиката е безпогрешен. На това, което се намира извън нейния обсег, а също и извън собствения му морал, поетът реагира с мълчание. Верният му усет го насочва към най-същностното, към онова съдържание, което обхваща временното и непреходното. За него поетическото творчество е градивна самота, в която всичко е молитва, отговорност и себеотдаденост. Далчев се нарича „метафизик в конкретното“, което означава, че той търси истинското и възвишеното в конкретиката на живота. Притоците на любов и свобода, на истина и простота той не търси в една или друга идеология. Далчев е направил избора си, предпочел онези решения, които са етични и естетически. Той ги търси и проверява в собствения си път, поддържан от мисълта за „светлика на един прозорец“, без който няма спасение. Какво друго е Далчевото творчество, ако не съвкупност от верни усети и възвишеност, от гримаси и съзерцание. Това е своеобразна повест, написана от разказвач, който познава и двете страни на живота, за да пише проникновено за клиничното в него и за неговата „безсмисленост щастлива“. Перото му не среща съпротива, когато трябва да изобрази човешкия свят с неговата трагика. Няма да ги срещне и щом поиска да внуши онази мощ на битието, изпълваща обикновеното и делничното. Още през 1927 година Константин Гълъбов казва, че „Гледането на Ат. Далчев е някакъв обред” и че в това гледане „познавателното и обредното отношение се допълват взаимно“.Това твърдение изтъква особеното при поета, характерното за подстъпа му, с който се насочва към „мистериозната поезия на живота“ (според думите на писателя Георги Марков). С вдъхновена бдителност поетическото му зрение изследва тази двойственост на битието, в което има гърчове и насилие, но и възможността да сътворим друг порядък. Сред трагичните опустошения на един абсурден век Далчев ще почувства диханието на онова, което трябва да бъде опазено. За него става дума в „Прозорец“, „Пролетна нощ“, „Нищий духом”, в „Молитва”, „Синеокото момче”, „Работник” и „Ангелът на Шартър”. Точно там е Далчевата представа за привлекателното в живота и за нашето предназначение. В тези творби поетът развива смисъла на истинското, на спасението, което въпреки всичко е възможно. То се намира в нашата способност за отдаване на красотата и простотата. То се предпоставя от Далчевото разбиране, че спасението е в съхраняването на нашата поетичност и човечност. „Изгубената пролет“ на живота може пак да се намери, стига да се отречем от „учените книги,/от тясната яка“ и ако се дистанцираме от патологията на този свят, което е въпрос на духовен избор. Наивно ли звучи? Но къде е писано, че поезията трябва да бъде нещо друго? Тъкмо в нейната наивност, в това, че представлява познание, с което разполагат само избраниците, е нейната особеност. Какво, че ординарният човек загърбва тази истина! Какво че тя ще бъде отричана у нас близо половин век, заклеймена и с идиотското понятие „далчевщина“. Поетът не може да постъпи иначе, освен като вдъхновена личност, която не вярва на невярното и която знае, че „само като се надмогне животът и се излезе вън от него, може да се разбере неговият смисъл“. Свещеното и смисълът са в живота, описан в „Задните дворове“. Там човекът надмогва убиващата сложност на съществуването, там ги няма дилемите без отговор. Там животът е естествен, без „строгите фасади“ на глупавата и безсъдържателна показност. В „задните дворове“ има повече нравственост и красота. Далчев открива свещеното и в погледа на синеокото момче, което говори „с лястовиците, със вечерта, / със помръкналите кръгозори, с Бога и света“. В това поетично видение животът е по-голям, битието се е разширило.

Димитър Аврамов изтъква онова, в което Далчев е потърсил спасението. Спасението идва тогава, когато човек „съобразява и подчинява решенията си на една надсубективна система от етични принципи; когато за своите постъпки отговаря не просто пред себе си като някаква абсолютно автономна нравствена воля, а пред човешкия и Божия закон“. Мисля, че основното внушение на Далчевото творчество е в тази насока. Поетът се противопоставя на съвременната деградация. Тревожният му стих е насочен срещу гибелните посегателства, лишаващи живота от неговия смисъл. Далчев отхвърля тази прикованост на човека към безсмислието на кошмарния век. Неговата болка се поражда от гледката на тази ширеща се безчувственост към страданията на ближния. Поетът изповядва „ценноста на ангажирането“, за която пише философът Абаняно. Затова той ратува за поезията, „която се основава на съчувствието, на сливането ни с хората и нещата“. И затова твърди, че „художникът не бива да се откъсва от човека“. Потресен от ужасите на своето столетие, разкрил анемичното му битие, той остава верен на мисълта си, че човекът трябва да бъде спасен, защото е „незаменим“. През оптиката на своите тревоги и на един дискретен, но и настъпателен хуманизъм Далчев стига до своето равновесие, за да ни покаже пътя и към нашето собствено.

Бродски казва, че „в произведението на добрия писател винаги ще дочуем диалог между небесните сфери и уличната кал“. В творчеството на Далчев е тъкмо този диалог. Той не се отказва нито от небето, нито от калта на живота. Оскърбен от малките пространства на човека, той му посочва големите, които са пространства на духа и възторга, на светлото смирение и тихата радост, че въпреки всичко има смисъл. Измъчван от малкото време на човешкия живот, той показва на човека безкрая на поетичния миг, с който можем да разполагаме. Така човекът получава своята реабилитация и в сътвореното от Далчев.

Ще спомена и за голямата значимост на Далчевата критика, на това, което са неговите „Фрагменти“, а също и неговите преводи. Малък е обемът на критическата му проза, но колко размисъл предизвиква тя и колко убедително говори за дълбочината на едни възгледи относно най-доброто в българската литература. Написаното за Ботев и Яворов, за Дебелянов и Пенчо Славейков, изповяданото за смисъла на поезията, за етическото и философското в нея ни въздейства и сега. Колкото до неговите „Фрагменти”, те са ненадминато явление в нашата словесност. В тях говори поетът и критикът, моралистът и философът и преди всичко големият човек Атанас Далчев. Неговите мисли приобщават и вдъхновяват, карат те да изпитваш гордост, че и на български са изповядани неща, върху които са размишлявали Паскал и Монтен, Ларошфуко и Вовнарг. Тук има всичко – чувствителност и поезия, етика и философия, красота и познание, до което се добират малцина.

Най-после трябва да спомена и за несекващото влияние на Далчев. Малко са творците в нашата литература, които са въздействали и продължават да въздействат с уроците на своята етика и преди всичко с изкуството си. Знаем за преклонението, изпитвано от Вутимски към поета, за голямата почит на Радой Ралин, който заради Далчев обновява основанията си за живот и морална съпротива. Знаем и за почитта на Александър Геров и Иван Пейчев, както и на много други поети.

Щастлив съм, че и на мен се случи да разговарям с Атанас Далчев. Имам две от книгите му с автограф, пазя като най-скъп спомен и новогодишната картичка, която той ми изпрати в самия край на живота си. А сред най-скъпото, притежавано от мен, е ръкописът на неговата статия „За прилагателното“. Той я даде на списанието, където работех някога, заради моите упорити настоявания. Спомням си така добре и онзи летен ден на 1977 година, когато в дома на Радой Ралин слушах Далчев да говори за нещата, които обича в изкуството. Спомням си и неговото погребение, и това, че Далчев лежеше в ковчега без очилата си. Не съм забравил и за това как известно време след смъртта му се появи една статия, в която се говореше оскърбително за поета. И помня, ще го помня и занапред, докато съм жив, казаното от Александър Геров в стихотворението му „На Атанас Далчев”:



Блазе ти, с никое събитие

не си се умърсил!

Сияе в облака на дните

днес твоя образ мил.



Човешката душа разпната

бе твоят идеал.

Ти й отдаде красотата,

с която си живял.



Ще минат мрачните години

и твоят светъл ден

във свойта вечност ще премине

човешки съхранен.






Tell me the reason you hide your feelings,
When you know how much I care for you!


Show me, show me some love, can't you see the truth?
That I was made for loving you

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите