Добре дошли в Мистик Таун!
Създайте ваш герой от сериал, филм, книга или измислен и се потопете в приказния свят на градчето ни. Запишете се в училище, изкарайте всички курсове за професия, създавайте и се забавлявайте заедно с нас! Творете и печелете от конкурсите на нашите партньорни издателства. Тук вие сте това, което искате да бъдете!
Приятна игра!
Translator

Вход

Забравих си паролата!



BG TOP
BGtop
Icon
Icon
Icon
Icon
Poll

Имате ли пари за книги или разчитате на безплатните бройки от форуми/сайтове?

38% 38% [ 27 ]
37% 37% [ 26 ]
25% 25% [ 18 ]
0% 0% [ 0 ]

Общо гласове : 71

Последно онлайн
Пазарска количка

Гост това е твоята пазарска количка, използвай я за пазаруване от магазина.

Втора употреба

Рекламации



Top posting users this month


You are not connected. Please login or register

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Джоузеф Хелър - Нещо се случи on Нед 12 Яну 2014, 15:18

Claire Bennet

avatar



"Нещо се случи"
Джоузеф Хелър

“Нещо се случи“ от Джоузеф Хелър – трета книга от „Клуб Класика“

Тринадесет години след „Параграф 22“ излиза вторият роман на автора – „Нещо се случи“. В него Хелър безпощадно обрисува гротеската на материално обезпеченото общество, страдащо от духовна нищета и липса на морални ценности. Типичен представител на това общество е Боб Слоукъм – мъж на около четиридесет години, женен, с три деца, заемащ висок пост в голяма компания. По съвременните стандарти Слоукъм е успял и щастлив. Но той се счита за крайно нещастен, каквито според него са и семейството му, и колегите му. Слоукъм се мъчи да разбере причината за неудовлетвореността си, връща се към важни събития от живота си, преосмисля ги, но така и не може да открие първоизточника на безрадостното си съществуване. Станал жертва на идеята, че успехът носи щастие, Боб Слоукъм се оказва затворник в системата, която го е създала. Той знае, че нищо няма да се промени. Но в това монотонно ежедневие, където „годините са прекалено къси, а дните – прекалено дълги“, все пак накрая нещо ще се случи...


Джоузеф Хелър (1923–1999) се нарежда сред най-изтъкнатите американски писатели още с публикуването на първия му роман – „Параграф 22“. Сатиричната творба за Втората световна война става култова, а заглавието – нарицателно за абсурдна и безизходна ситуация. Новаторските стилови похвати на Хелър и характерният дълбок психологизъм се запазват и в следващите му произведения.

„Клуб Класика“

Нито една домашна библиотека не е пълна, ако в нея липсват книгите, издържали проверката на времето. Това са творбите, превърнали се в класика. Всяко поколение ги преоткрива, за да им направи нов прочит. Подбраните заглавия от „Клуб Класика“ са не само любопитни и четивни, но се оказват и изненадващо модерни. След успеха на Джейн Еър на Шарлот Бронте и „Знахар“ на Тадеуш Доленга-Мостович, ИК „Хермес“ представя „Нещо се случи“ на Джоузеф Хелър.

обем: 488 стр.
цена: 14,95  лв.
ISBN 978-954-26-1294-0

Очаквайте на 17.01.2014 г.

Откъс от книгата:
Учреждението, в което работя

В учреждението, където работя, има пет души, от които се страхувам. Всеки от споменатите петима се страхува от четирима (като изключваме от сметката всеки последователно), което прави двадесет души; а всеки от тези двадесет души се страхува от шест души, което прави всичко сто и двадесет души, от които се страхува поне един човек. Всеки от тези сто и двадесет души се страхува от другите сто и деветнадесет, а общо всичките сто четиридесет и пет души се страхуват от дванадесетте мъже на върха, които са помогнали да се основе и изгради компанията, а сега я притежават и управляват.
Дванадесетте мъже са вече възрастни, изсушени от времето и от успеха на енергичността и амбициите си. Много от тях са прекарали целия си живот тук. Когато ги срещам по коридорите, те изглеждат доброжелателни, мудни и доволни (изглеждат мъртви), а когато се возят с други хора в обществените асансьори, винаги са внимателни и безгласни. Вече не работят усърдно. Провеждат събрания, предлагат повишения и позволяват имената им да бъдат използувани в съобщения, които се подготвят и обявяват от някой друг. Никой вече не знае със сигурност кой в същност движи нещата в компанията (не го знаят и хората, които имат честта да я управляват), но те наистина се движат. Понякога тези дванадесет души на върха работят известно време за правителството. Те вече не изглеждат заинтересовани да правят нещо повече. Двама от тях знаят с какво се занимавам и ме различават, защото съм им помагал в миналото и те са били достатъчно любезни да ме запомнят, макар да съм сигурен, че са забравили името ми. Неизменно се усмихват, когато ме видят, и казват: „Как сте?“ (Аз неизменно кимвам и отвръщам: „Добре“.) Тъй като нямам голям контакт с тези дванадесет мъже на върха и ги виждам рядко, не се страхувам истински от тях. Но повечето хора в компанията, от които се страхувам, се страхуват от тях.
Почти всеки в тази компания се страхува от някого и аз понякога си мисля, че все още съм онова свито момче от компанията за застраховане срещу автомобилни злополуки, в която работех преди много време — там подреждах и описвах докладите за автомобилни катастрофи — след като госпожа Йъргър беше сложена да отговаря за архива и ежедневно ни заплашваше с уволнение. Тя беше безцеремонна едра жена, надменна, самоуверена и противно фамилиарна, която никога не се съмняваше в мъдростта на своите предубеждения. В същата кантора под голям стенен часовник, каквито има по гарите, седеше едно остроумно, по-възрастно от мене момиче на име Върджиния, което ми пробутваше мръсни смешки. (Името ми е Върджиния, за по-кратко — Върджин*, но не за дълго, ха-ха.) Тя беше закачлива и пряма, винаги се смееше и се занасяше (поне с мене), а аз тогава бях прекалено млад и неопитен, за да разбера, че влага нещо повече в шегите. (Боже господи — та тя обикновено ме подканяше да намеря някъде стая за двама ни, а аз дори не знаех как! Сега вече мисля, че тя беше изключително хубава — макар да не съм сигурен, че тогава мислех така, но аз наистина я харесвах и тя ме възбуждаше. Нейният баща се бе самоубил преди няколко години.) В тази компания ставаха също така много неща, за които не знаех. (Самата Върджиния ми беше казала, че един от женените инспектори я бил извел на разходка с колата си една вечер, станал настойчив и я заплашвал, че ще я изнасили или ще я накара да слезе близо до едно гробище, докато тя не се престорила, че плаче.) Спомням си, че и в тази компания ме беше страх да отварям врати, дори когато някой от адвокатите или отговорниците изпратеше за мене — за да му занеса някоя важна папка или сандвич. Никога не знаех дали да почукам, или направо да вляза, дали да потропам почтително, или да хлопам толкова силно, че веднага да ме чуят и да заповядат да бъда допуснат вътре. Каквото и да направех, често ме посрещаха неприязнени или нетърпеливи лица (или така ми се струваше. Пристигах или много рано, или много късно.)

[*]
Госпожа Йъргър ни тормозеше наред. За кратко време почти всички чиновници от архива напуснаха: някои от по-старите — за да отидат в армията или флота, останалите от нас — за по-добри служби. Аз напуснах заради една служба, която излезе по-лоша. Изискваше се хладнокръвие да заявиш, че напускаш — и винаги се е изисквало. (Дни наред репетирах речта си за подаване на оставката, трупах смелост да я представя и обмислях сериозни, обосновани отговори на обвинителните въпроси за причините за напускането ми, които нито госпожа Йъргър, нито някой друг си направи труда да ми зададе.) Винаги съм имал този проблем с началниците — да отида направо при тях, да ги гледам право в очите, да им говоря направо — смело и предизвикателно, дори когато знам, че съм в правото си и нищо не ме заплашва. (Никога не мога да си внуша да повярвам, че _нищо_ не ме заплашва.) Просто нямам вяра в тях.
Това беше първата ми служба след завършване на гимназията (или след като бях _свършен_ от нея). Тогава бях на седемнадесет години — онова „по-възрастно“, остроумно, склонно към флиртове момиче под големия стенен часовник — Върджиния — беше само на двадесет и една години (твърде младо дори за мене от сегашна гледна точка); и на всяка служба, на която съм бил оттогава, винаги съм се страхувал, че съм пред уволнение. В действителност никога не съм бил уволняван — напротив, получавам щедри парични награди и бързи повишения, защото обикновено съм нащрек (в началото) и лесно схващам нещата. Но това предчувствие за предстоящ провал, това потискащо усещане за неизбежна катастрофа и публично опозоряване упорито ме съпровожда дори тука, където върша системно добра работа и се мъча да не си създавам врагове. Просто на мене ми се струва невъзможно да знам точно какво става зад затворените врати на всички кабинети по всички етажи, където са всичките хора на тази и всички други компании по света, които могат да кажат или да направят — преднамерено или случайно — нещо, което да ме довърши. Отвреме-навреме дори се измъчвам от зловещото предположение, че ЦРУ, ФБР или Държавната данъчна инспекция ме разследват тайно от години, канят се да ме притиснат и да ме арестуват — по никаква друга причина, освен че имам някои скрити либерални разбирания и обикновено гласувам за демократите.
Имам чувството, че някой край мене скоро ще изрови нещо и това ще бъде край на всичко, въпреки че не мога да си представя какво може да е това „нещо“.

Следваща книга от „Клуб Класика“ - „Луна и грош“ на Съмърсет Моъм.

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите