Добре дошли в Мистик Таун!
Създайте ваш герой от сериал, филм, книга или измислен и се потопете в приказния свят на градчето ни. Запишете се в училище, изкарайте всички курсове за професия, създавайте и се забавлявайте заедно с нас! Творете и печелете от конкурсите на нашите партньорни издателства. Тук вие сте това, което искате да бъдете!
Приятна игра!
Translator

Вход

Забравих си паролата!



BG TOP
BGtop
Icon
Icon
Icon
Icon
Poll

Имате ли пари за книги или разчитате на безплатните бройки от форуми/сайтове?

38% 38% [ 27 ]
37% 37% [ 26 ]
25% 25% [ 18 ]
0% 0% [ 0 ]

Общо гласове : 71

Последно онлайн
Пазарска количка

Гост това е твоята пазарска количка, използвай я за пазаруване от магазина.

Втора употреба

Рекламации



Top posting users this month


You are not connected. Please login or register

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 When your dreams all fail.. (Nathaniel. & Sutton) on Пон 31 Авг 2015, 09:15

Sutton Mercer.

avatar
       Времето минаваше, а виковете от долния етаж  дори  не затихваха.  Дори със слушалки в ушите и музиката на маkс, Сътън продължаваше да чува крясъците на майка си и сегашния й приятел. Татко номер 10? Или вече беше 21.... Тъмнокосата девойка отдавна им изгуби бройката. Нямаше търпение да се махне от тази къща.  И под „да се махне“ нямаше в предвид  да излезе на разходка за няколко часа. Не, нищо подобно.  Искаше да събере всичките си неща, да излезе през входната врата и никога повече да не се връща на това място.  
      Намрази го още в момента в който се преместиха в Мистик Таун преди две години. „Само да изкарам и последната година в училище и ще се махна от тук!“ повтаряше си постоянно., но нещата се оказаха не чак толкова прости колкото си мислеше.  За да се махне й трябваха пари, а за да има пари трябваше да работи.  Нещо, което на разглезена девойка като госпожица Мърсър,  която е свикнала да получава всичко на готово,  не й се е налагало да прави и тя изпадаше в неистов ужас само при мисълта да започне работа.  И заради това трябваше да изчака още няколко седмици, когато щеше да стане на 22 и да получи всичкото наследство от покойния си баща. Което си беше достатъчно за два живота...а може би повече.
        Събра набързо телефона, ключовете и портмонето си в дамската чанта, слезе  до долния етаж и изчезна като призрак през входната врата. Преди да тресне тежкото гланцирано дърво зад гърба си извика „Излизам“ , но едва ли някой бе обърнал внимание на казаното.  Пъхна ръце в джобовете на елечето си и тръгна безцелно по добре поддържаните улици. Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и малкото градче се пробуждаше все повече и повече.  Спря се пред едно заведение  до парка и влезе вътре. Тук се отбиваха почти всички, докато чакаха да стане време за нощните клубове, в които сигурно щяха да изпият  поне половината си заплата за една вечер. Почувства се някак не на място с късите си дънкови панталонки , светложълтата тениска с леко деколте и небрежно вързана коса между всички тези наконтени персони.  О, тя също изглеждаше добре и то доста добре, но сякаш излизаха от различни филми.
   Седна  на  една маса точно до прозореца, откъдето се виждаше всичко навън. Поръча си  кола, някакъв сандвич и голяма порция пържени картофки.  Ядеше изключително много за момиче, а майка й постоянно се чудеше как нищо не й се лепи. Е, някой хора просто си бяха такива. Беше зареяла поглед през прозореца, чакайки да донесат поръчката й , когато изведнъж очите й се фокусираха върху една добре позната фигура..
-Натаниел ...-усети как името само се изплъзна между устните й.



Последната промяна е направена от Sutton Mercer. на Пон 31 Авг 2015, 11:45; мнението е било променяно общо 1 път

Nathaniel.

avatar
Най накрая Натаниел си бе отново вкъщи. Ако изобщо можеше да нарече тази къща дом. Отдавна не я чувстваше така. Отдавна се бе превърнала за него просто в една студена постройка в която той прекарваше нощите си, когато не бе на мисия. Но все пак спокойствието да си е тук беше нещо за което жадуваше през цялото време. Въпреки, че причината да избере мисия в Ирак пред това да си остане тук и да започне нормална работа бе желанието му да се откъсне от тази къща и този град, то Нейт винаги жадуваше да момента в който ще се върне отново тук. Странно нали? Е такъв беше Натаниел. Или по точно в такъв се бе превърнал. Всеки докоснал се до онзи ад се връщаше със дълбоки и трайни белези. И не. Нямам предвид само външните физически белези. Те бяха нищо в сравнение с психическите белези. Но все някак трябваше да намери начин да се справя с тях и с напрежението. И никога не трябваше да си позволява да мисли за всичко случило се там. Защото веднъж направеше ли грешката да премисля станалото, вече нямаше връщане назад.
Натаниел бе в града едва от предната вечер, но сякаш беше минал миг. Все още се радваше на спокойствието което можеше да си позволи да изпита, въпреки, че навиците придобити на мисия трудно се забравяха. Все още имаше това безпокойство и чувството, че всеки момент може да ги нападнат. Всеки един шум го караше да се озърта. Затова и реши, че има нужда от малка разходка из добре познатия му град. Имаше нужда да си припомни забавлението, което не си бе позволил цяла година. И така, докато крачеше по улицата потънал в мислите си чу гласа си. Спря се и се обърна по посока на гласа и остана така загледан в до болка познатото момиче. Не знаеше какво да направи. Дали да отиде при нея или просто да я поздрави с кимане и да продължи по пътя си. Е в крайна сметка избра първото и без да се замисля още много се запъти към входа на заведението, а след това и към масата на Сътън.
-Здравей Сътън.-едва доловима усмивка се прокара по устните му.-Може ли?-посочи към свободния стол, някак несигурен. Честно казано не беше много сигурен как тя приема срещата им. Последния път когато се видяха нещата не минаха никак розово. Беше когато й каза, че възнамерява да замине отново. Не знаеше дали заминаването му беше по големия проблем или това, че просто й го съобщи без дори да я попита какво мисли тя по въпроса. Но и двамата знаеха, че едва ли това щеше да промени решението му. Нейт вече бе взел решението си да избяга от нормалния свят. Понякога се чудеше, защо всъщност го правеше. Защо решава точно когато живота му е добре да замине затривайки всичко? Не веднъж бе на косъм от смъртта. Но това никога не го спирало. Дори сега, след инцидента който бе станал причина за връщането му по рано от очакваното Натаниел пак бе раздвоен и една част от него искаше да се върне.

Sutton Mercer.

avatar
           Никога преди не беше изпитвала такава нужда да се скрие някъде.  Молеше на Господ земята под краката й да се разтвори и да може да се скрие там, да има някакво вълшебно наметало  с което да стане невидима или просто да изчезне за едно мигване, да се озове на другия край на пранетата, където ще е далеч от всичко в този  град. Изключително проклет град! Къде й беше ума да изрича името му?!  Можеше да завърти очите си в друга посока, като се направи, че не го е видяла и да си продължи вечерята, но не.... щеше да е прекалено хубаво да  се размине толкова леко.  
       Поне  голямата порция картофки пристигна точно на време. Набързо налапа една от къдраво нарязаните пръчици, така щеше да си спечели известно време време преди да каже нещо друго. Не очакваше като я види да дойде и да се настани до нея, затова само кимна когато попита дали може да се настани на стола отсреща й. „Ах, Сътън, Сътън.... в какво пак се забърка сама?“ .  Мислеше, че го е преодоляла, но когато видя толкова отблизо лицето на Нейт спомена от последната им среща нахлу неканен в главата й. А с него и цяла вълна емоции, които останаха скрити зад добре тренираната приятелска физиономия. Може би единственото което можеше да я издаде бяха очите, но Мърсър старателно избягваше да го погледне.
        Сега какво се очакваше да му каже? „Здравей, как мина дена ти?“ или нещо от сорта на „Все още си цял и жив, поздравления“ щеше да е по-подходящо в случая. Често в нощите когато остава сама със мислите си, се чудеше дали ще го види от ново, но само дотам. Никога не си бе задавала въпроса какво ще му каже,  какво ще направи, как ли ще се почувства той като я види отново? Все въпроси, на които искаше и в същото време не искаше да узнае отговора, страхуваше се да узнае.  Мълчанието между тях се проточваше с всяка изминала секунда, напрежението също. Прочисти гърлото си и накрая каза:
       -Искаш ли? –кимна към порцията с катрофки пред нея.
       Може би ако не подхванеше темата и той нямаше да го направи.  Накрая щяха да си останат приятели и от време на време щяха да излизат заедно.  Така или иначе Натаниел най-вероятно само минаваше през града за ден, два. Все пак човек с неговата работа нямаше възможност да се застои много и беше 100% сигурна в това. Изгориш ли се веднъж, след това знаеш къде не трябва да ровиш.
       -Изненадана съм да те видя. Да не би войната в третия свят да е приключила?  -  изсмя се глухо. В гласа й се долавяше повече сърказъм отколкото й се искаше.  Не й влизаше в работата какво прави тук, нито защо...вече не.
.

Nathaniel.

avatar
Напрежението което се усещаше между тях беше повече отколкото Натаниел можеше да понесе. Какво по дяволите си мислеше като реши да дойде на масата й? Трябваше да продължи разходката си, а в малките часове на ноща да избере някой клуб и да се опита да се позабавлява, забравяйки за проблемите си. Но не. Беше решил да дойде тук притеснявайки и нея и себе си. А и имаше ли право да е тук, след като бе избрал да избяга вместо да остане с нея? Понякога се чудеше как щеше да се развие живота му, ако преди година не бе решил да замине на поредната мисия. Дали щеше да има бъдеще с нея и сега щяха да са тук, но без напрежението между тях. Ако беше останал всичко щеше да е много по различно от начина по който той бе свикнал. Може би затова избяга отново. Но колко дълго можеше да бяга? Явно не много. Съдбата винаги си бе играела с него. И сега го правеше срещайки го с нея. Отново го поставяше пред изпитние. Но този път Нейт нямаше къде да бяга.
-Едва ли скоро ще приключи.-засмя се по скоро на себе си.-Но да се надяваме, че скоро ще ми позволят да се върна там.-усмихна се. Дали наистина трябваше да се надява или просто да се откаже от това. Имаше и шанс да не го допуснат отново до мисия. Всичко зависеше от лекарите, които трябваше да оценят здравословното му състояние. Но ако точно в този момент някой го попиташе дали иска веднага да замине отговора щеше да е едно голямо ДА.
-Как си Сътън? Как върви живота ти?-какво клише а? Какъв глупак си Нейт. Как може въобще да се опитваш да завържеш разговор. В главата му нахлуха спомени от преди година. Когато бяха заедно. Спомни си спокойствието което изпитваше когато беше до нея. Спомни си колко лесно можеше да говори с нея на всички теми. Спомни си и многото им скандали които завършваха по много добър начин. Това го накара да се засмее. Липсваше му. Всичко това му липсваше. Тя му липсваше. Но можеше ли да го покаже? Разбира се, че не. Не можеше дори да направи опит отново да се доближи до нея, защото знаеше пе това можеше отново да не свърши добре. А нямаше право да й го причинява отново. Нямаше право да обърква и нейния живот.
-Мисля, че ти дължа извинение, което май доста закъсня.-изстреля преди да е обмислил какво е казал. А след това се прокле. Едно извинявай никога не можеше да оправи нещата
.

Sutton Mercer.

avatar
                  Продължаваше да яде, макар че храната губеше вкуса си веднага щом попадне в устата й.  Накрая просто се отказа от порцията си и я побутна леко в страни, за да може да подпре ръцете си на масата. Гледаше русолявия мъж пред нея и въпреки всичкото време което бяха прекарали заедно, все едно се взираше в непознат.  Да, чертите му бяха същите като на онзи Натаниел, но какво всъщност знаеше за него? Освен очевидното – нищо друго.  Беше изключително трудно човек да го накара да сподели нещо от личния си живот. Сътън предполагаше, че това е един от страничните ефекти на работата му и заради това никога не бе настоявала да узнае повече, отколкото той самия искаше да сподели.  
      -Да ти позволят?  -Попита изненадано. – Да не се е случило нещо? – полюбопитства опитвайки се да изглежда незаинтересована. Или поне не много. Обикновено нормалните хора се молеха да не ги пращят на мисия, търсеха си какви ли не причини само и само да са до семействата си , а Нейт правеше всичко по силите си , за да се върне там.  Сътън така и не разбра от къде идва това желание да е на бойното поле.
     Госпожица Мърсър се изсмя сухо,  може би ако го виждаше за първи път щеше да повярва, че наистина се интересува как е.  „О, значи сега се интересуваш как съм, но не и в онзи ден, когато ме заряза като домашен любимец, без дори да ти мигне окото“  успя да прехапе долната си устна, преди да е изрекла всичко това. Не искаше да се кара с него, особено тук пред всички. И преди да успее да каже каквото и да е, следващите му думи така  я зашеметиха, че все едно я бяха треснали с камион. Поклати  глава и лека усмивка се появи на лицето й.
    -Спести си извиненията., не ги искам. – отпусна се назад в стола, до сега не бе осъзнала, че е напрегнала всяко едно мускулче в тялото си, когато Нейт седна на масата й. - А и не ми дължиш нищо.  Двойки се разделят постоянно ... - повдигна леко рамене - ... случва се.  –н не откъсваше поглед от изящно сините му очи.
  „Мислил че ми дължал извинение?! О, той ми дължеше много повече от голямо извинение!Заслужаваше да му сритат задника, заради глупавото му държание. Държеше се като тийнейджър, даже те са по-мъже от него... “ да, а сега тя издребняваше.  Влагаше прекалено много мисли и чувства за нещо случило се преди цяла година.

Nathaniel.

avatar
Усещаше в гласа й колко много я бе наранил тръгвайки си от нея без да даде каквото и обяснение за решението си. Осъзнаваше, че не беше редно да го прави. Тя не го заслужаваше. Тя заслужаваше много повече. Всъщност Натаниел така и не почувства, че е добър за нея. Всъщност точно обратното. Не мислеше, че може да й даде това от което се нуждаеше тя. Но така и не си бе дал дори възможност да се опита да го направи. И сега съжаляваше. Съжаляваше, че бе избрал войната пред възможността да бъде щастлив. Но такъв човек бе Нейт. Винаги бягаше от щастието си.
-Знам, че се случва Сътън. Но също така знам и че не се случва по този начин. Винаги има причина поради, която да се случи. Тогава аз просто предпочетох войната.-говореше загледан някъде навън. Не можеше да я погледне. Чувстваше се виновен. Докато беше в болницата определено имаше доста време да премисля всичко което му се бе случило. И определено бе отделил много време на частта от живота му в която присъстваше и Сътън. И осъзна грешката си. Всъщност не съжаляваше, че е отишъл отново на мисия. Съжаляваше за това което й бе причинил със заминаването си. Едва ли някога щеше да си го прости, дори и тя да го направеше.
Реши че ще е по добре да смени темата. Тук определено не беше подходящо място да говорят на тази болна и за двама им тема. Нищо нямаше да свърши добре, а честно казано нр искаше да създава скандали пред хората. Мислите му се върнаха към въпроса, който му бе задала когато й каза че чака позволение да се върне обратно на фронта. Зачуди се дали да й каже какво се бе случило. Много малко неща й бе казал от престоя му там. Не за друго, просто не искаше да натоварва и нея със целия ужас който беше там. Затова предпочиташе да премълчи. Може би в опит да оползотвори добре времето прекарано тук. Но сега реши да каже. Не знаеше защо. Просто така го почувства.
-Случи се малък инцидент заради който трябваше да се върна. Не беше по мое желание. И сега има вероятност да не ми позволят да се върна отново там.-позволи си отново да я погледне. Това някак го успокояваше преди. Не знаеше как го правеше, но това момиче винаги успяваше да го накара да забрави за всичко друго и да мисли само и единствено за нея. Може би затова успя толкова бързо да се привърже към нея и да позволи да на чувствата си да излязат на повърхността. Но така и не успя да им даде живот. Уби всичко така, както бе убивал толкова много хора.

Sutton Mercer.

avatar
             -Чудно колко прозорлив си станал. промърмори хапливо под носа си. Изтърсваше й нескопосано извинение, без дори да има смелостта да я погледне, да посрещне кашата която сам бе забъркал с прекалената си отдаденост да служи на страната. Ето тази черта в него я вбесяваше повече от всичко останало.  Господинчото отказваше, при това  напълно съзнателно, да се изправи лице в лице с проблемите си .  И факта, че съжаляваше за станалото въобще не успя да заблуди Сътън,  че ако имаше още една такава ситуация, той щеше да поостане. В никакъв случай... всичко щеше да се случи точно както преди една година.
         Заигра се с една от връзките на елечето си и се загледа невиждащо в малкото бяло крайче, което ту навиваше, ту развиваше около пръста си. Отстрани изглеждаше точно като някое пет годишно нацупено  момиченце, на което са му отказали да вземат най-новата играчка в детския магазин. Истината беше, че в момента селия свят й беше крив. Ядосваше се на себе си, на Натаниел поради куп причини, да всички в заведението заради самото им присъствие, дори на кучето от другата страна на улицата с прекалено милата си физиономия.  Уж беше излязла, за да се разходи и да избяга от проблемите си, а ето че си намери нови, които я тормозеха още повече. „Голя късметлийка, няма що!“  мислеше си девойката.
       Веждите й подскочиха учудено на горе. Той да не би да споделяше с нея?  Когато го попита какво се бе случило, въобще не очакваше да обърне внимание на въпроса й и още по-малко да му отговори. Ако знаеше, че след края на връзката им ще е по-разговорил, щеше отдавна да скъса с него. Съмняваше се инцидентът да е бил толкова малък колкото казваше. Все пак не връщаха войниците обратно вкъщи щом получат някакви драскотини.  Трябваше да загубят някой крайник (което включваше и главата) за да ги пуснат да си ходят (или да ги пратят  в дървена кутия на семействата им). А доколкото успя да го гледа, всичко си му беше на място.
      -Защо да не ти позволят? – възползва се от възможността, преди да се е отказал да говори с нея.  Любопитството да разбере какво толкова се беше случило там напrаво я изяждаше отвътре.  Освен това по този начин увеличаваше времето което щях да прекарат заедно. Да,  не бяха в най-добрите отношения за момента, но пък  поне не си викаха и никой не мяташе неща по другия, което беше добър знак..

Nathaniel.

avatar
Напрежението между тях продължаваше да расте. Нейт имаше чувството, че много скоро щеше да се заформи страхотен скандал, който той старателно се опитваше да избягва. Знаеше, че со бе заслужил презрението й. Знаеше, че не трябваше да постъпва по този начин. Трябваше да се опита да проведе един нормален разговор с нея, а не просто да й съобщи решението си без да й дава възможност да каже каквото и да било. Точно в момента в който бе започнал да се открива пред нея той просто си тръгна. Или може би избяга? Беше ли страхливец? Е може би това не беше думата, която най точно го описваше имайки се предвид работата му. Истината е, че никога не си бе позволявал да има нещо повече към момиче освен просто секс. Към Сътън далеч не бе така. Въпреки, че не споделяше кой знае колко с нея той се бе разтворил за нея. И когато нещата започнаха да стават сериозни той отново избра стария начин и просто си тръгна. Да, имаше и вариант да я помоли да го изчака докато се върне, но Нейт никога не би причинил подобно нещо на нея. Много добре знаеше какъв може да е изхода от войната. Не можеше да позволи на някой да се поболее от притеснение и мисли дали ще се прибере жив. Затова и се бе откъснал от семейството си и не ги бе виждал години наред.
Въпроса й го върна в мътния спомен който имаше от момента преди да го прострелят. Преминаваха през едно село, когато откриха огън срещу тях. Изстрелите идваха от една изоставена къща. Убиха двамата които стреляха от прозорците на сградата. След като всичко утихна един от новобранците се спусна към къщата. Натаниел не можеше да го остави сам, затова и той тръгна след него. Но се оказа че това далеч не бе края на стрелбата. Последното нещо което си спомняше бе падащото тяло на Дерек.
-Простреляха ме.-каза просто опитвайки се да не придава важност на думите си. Все едно беше нещо напълно нормално. Но истината бе, че все още бе разтърсен от спомена.

Sutton Mercer.

avatar
           Макар и скришно  Мърцър с интерес изучаваше лицето на русолявия мъж пред нея.  Той придоби онази странна физиономия,  събираше веждите си една към друга и около очите и по челото му се образуваха леки бръчици.  Сътън често бе забелязвала това изражение на лицето му, когато си мисли, че никой не го гледа, но чак сега осъзна от какво бе предизвиквано. Спомняше си нещо  войната и то не особено приятно. Очевидно и в момента през съзнанието му преминаваха някой от онези мрачни спомени...
   -Простреляха ме.
      При думите му сърцето й се сви, пропусна  няколко удара и след това ускори рязко ритъма си все едно бе тичала стотина километра без почивка.  Стараеше се изражението й да си остане безразлично, а в същото време имаше чувството, че сърцето й ще изскочи от гръдния й кош. Изуми се не чак толкова на думите му, колкото на болката която бе пропита в гласа на Натаниел.  Взе чашата с колата си, доближи я до устните си и преди да отпие рече:
       -Ъхъ... – бе единственото което каза.  Гласът й се загуби в стъклената чаша и прозвуча някак глухо.
      Нямаше да го разпитва повече.  Отказа се за пореден път да вади думите от устата му с ченгел, пък и вече не беше чак толкова сигурна, че иска да чуе какво точно се бе случило там.  Каквото и да е било трябва да си остане в миналото, там му беше мястото. Отпи отново от напитката си и след като я върна обратно на масата се заигра с ръба на чашата. Тъкмо щеше да го попита защо всъщност дойде при нея, когато нечии кикот привлече вниманието й.  Завъртя се леко и видя момичетата на съседната маса. Те гледаха към Нейт и си шушукаха нещо, без да откъсват очи от него.  Миг по-късно забелязаха , че ги наблюдават и рязко извърнаха очи , спирайки всякакви разговори. И слепец  би видял интереса им към господинчото. Леки нотки на ревност започнаха да се появяват.
            -Трябва да тръгвам. – започна да рови в чантата си, извади портмонето си и остави една банкнота на масата, която беше повече от достатъчна, за да покрие сметката й. - Чао, Нейт... – събра набързо нещата си в чантата  и се канеше да избяга, точно както бе постъпил той с нея.  Ако останеше дори само миг още, най-вероятно щеше да каже или направи нещо, за което щеше после да съжалява.

10 Re: When your dreams all fail.. (Nathaniel. & Sutton) on Нед 06 Сеп 2015, 22:50

Nathaniel.

avatar
Натаниел мълчаливо просто стоеше и наблюдаваше реакцията на Сътън, след като й бе казал, че бе прострелян. Колкото и добре да се опитваше да прикрие всякакъв вид реакция Нейт видя притеснението в очите й. И знаете ли? Стана му някак приятно, че се бе притеснила за него, въпреки всичко, което той й бе причинил. Това донякъде му даде малка надежда, че може да се опита да поправи нещата. Да се опита да изгради отново добрите им отношения. Да се опита да говори с нея. Странно желание се появи в него. Искаше да й обясни всичко, да отговори на многото въпроси които сигурно се криеха в нея. Просто искаше да се опита да поправи грешката си. защото това момиче все още означаваше нещо за него.
Когато тя Сътън тъкмо щеше да каже нещо женски кикот я спря. Това определено ядоса Натаниел. По реакцията на Сътън можеше да разбере защо се смееха момичетата. Дори не си направи труда да се обърне. Беше съсредоточил вниманието си изцяло върху момичето пред себе си, защото в момента само и единствено тя беше важна за него. Точно затова и остана крайно недоволен, когато Сътън каза, че трябва да тръгва. Знаеше, че се бе подразнила от момичетата и това допълнително я бе накарало да си тръгне. Знаеше, че все още му бе много ядосана, но не го показваше чак толкова. И точно това го съсипваше. Предпочиташе да му се разкрещи отколкото просто да стои и да мълчи. Мразеше мълчанието, въпреки, че той самия не бе един от най разговорливите.
Гледаш я как се отдалечава все повече и повече със всяка изминала крачка и не знаеше какво да направи. не знаеше каква причина да измисли, просто за да прекара още малко време с нея. Огледа масата надявайки се да бе забравила нещо, но не. Всичко си беше в чантата й където му бе мястото. Но не можеше просто така да остави нещата. Не и с нея. Знаеше, че бе допуснал огромна грешка с това което бе направил. Знаеше, че трябва да се опита да поправи тази грешка. Затова бързо се изправи и я последва навън настигайки я. Хвана я нежно за ръката в опит да я спре и да я накара да го погледне. И когато това стана с голямо недоволство пусна ръката й.
-Нека се опитам да ти обясня всичко. Знам, че едно съжалявам няма да оправи нещата. Но аз наистина съжалявам, че ти причиних всичко това. Осъзнавам грешката си и искам да се опитам да я поправя. –гледаше я право в очите. Наистина го искаше. Наистина искаше да поправи нещата. Да, не знаеше, дали ще може, но това не го спираше да иска поне да опита. И ако тя му дадеше този шанс Нейт щеше да направи всичко което тя поискаше. Щеше да говори, за всичко за което до сега бе мълчал.

11 Re: When your dreams all fail.. (Nathaniel. & Sutton) on Пон 07 Сеп 2015, 12:10

Sutton Mercer.

avatar
         Задушаваше се. За първи път разбра какво им е на хората, страдащи от клаустрофобия. Стаята сякаш все повече и повече се стесняваше и независимо колко усилено се опитваше да си поеме въздух, кислородът упорито протестираше да стигне до белите й дробове. Най-накрая се озова на улицата й свежият въздух тук й подейства като леден душ. Съзнанието й се избистри и сега можеше да мисли малко по-трезво.  Ала последните му думите, продължаваха да се лутат из главата й и всеки път щом затвореше дори за миг очи, най-различни възможни сцени на случилото се  се разиграваха пред нея. „Преклето въображение.. проклета да съм и аз, че подължава да ми пука.“  
Едва не подскочи , когато усети нечия чужда и топла ръка да хваща нейната.  Замръзна на място, не очакваше да я последва навън. До сега никога е го беше правил. Онзи Нейт, който тя познаваше, щеше да остане в заведението, да се запознае с онези симпатични момичета  и на всички им е ясно какво щеше да се случи по-натам. Та нали те двамата се бяха запознали горе долу по същия начин... е с малки разлики.
  -О, значи сега ти се говори и искаш да обясниш. На мислиш ли че е малко късно?  Имаше достатъчно възможности да се обясняваш и да кажеш за намеренията си, но ти ги пропиля всичките до една.... – спря, за да си поеме дълбоко дъх,  опитваше се всячески да не се ядоса, да не прави сцени насред  улицата.
Можеше й да осъзнава грешката си, но си нямаше и бегла представа за последствията. Нямаше да може да поправи разбитото й сърце и да си върне доверието й.   Разтърка очите си, преди отново да го погледне. Имаше толкова много въпроси на които искаше да й отговори, но не знаеше от къде да започне.
 -Аз... – прехапа долната си устна, внимателно обмисляйки думите си. - ...всичко което исках беше да участвам поне  в малка част от живота ти. Да не съм само поредното момиче, с което споделяш леглото си нощем.  Вярвах ти, разчитах на теб, повече отколкото на всеки друг, доверявах ти се, а ти изхвърли всичко без дори да се замислиш.  Излъга ме и продължаваш да го правиш. Ако наистина съжаляваше и искаше да оправиш нещата, можеше да се обадиш или поне да пишеш като се връна. Но не, защо ти е да си правиш целия този труд, когато можеш най-спокойно да излезеш някъде, забравяйки за всичките си спънки и проблеми. – гласът й беше тих, но в неего липсваше всякаква престорена любезност от преди малко. Сам си забърка тази каша и сега щеше да си я изяде, цялата!
.

12 Re: When your dreams all fail.. (Nathaniel. & Sutton) on Чет 10 Сеп 2015, 07:01

Nathaniel.

avatar
Знаеше колко бе сгрешил когато й каза „Заминавам на мисия в Ирак“. Знаеше, че трябваше да сподели с нея какво възнамерява да направи, да обсъди с нея дали да го направи или не, просто да я попита за мнението й. Но не. Той просто й го бе съобщил и може би това беше една от най големите му грешки. Но тогава не виждаше всичко това като грешка, а като възможност да се откъсне от чувствата си, които със всеки изминал ден ставаха все по сериозни. Страхуваше се. страхуваше се да изпитва каквито и да било чувства към някого. Страхуваше се да не бъде наранен. Ирак се бе превърнал в място на което да избяга когато нещата станат сериозни. И до сега не бе осъзнавал колко вреден навик беше това. Но нали е по добре да  се осъзнаеш късно отколкото никога? Явно на Натаниел му бе нужен един застрашаващ живота куршум и две седмици в кома, за да осъзнае и разбере всичко това. всичките си грешки. Но дали вече имаше връщане назад? Можеше ли отново да спечели доверието на Сътън? Със сигурност щеше да бъде много трудно, но НЕйт нямаше друг избор освен да опита.
-Едва късно снощи се прибрах. Исках да го направя много по рано, но лекарите не ми позволиха. Когато се прибереш след такава случка имаш нужда малко да свикнеш с обстановката която е тук. Не мога просто да продължа така живота си все едно там нищо не се бе случило. А и как да ти се обадя Сътън? Знам колко много сгреших. Знам , че постъпката ми те нарани. но тогава това сметнах за правилно.-гледаше я право в очите. Сърцето му биеше ускорено. Едва си поемаше въздух. Сякаш някаква буца бе заседнала в гърлото му. Сякаш някой го стискаше и отказваше да го пусне отнемайки му правото да диша.
-Изплаших се. Чувствата ми към теб ставаха все по силни. Не можех да се позная. Не знаех какво се случва с мен. И направих грешката да избягам като страхливец. Но това е моя начин. Аз не знам как да живея по друг начин. Правех го още преди да се запозная с теб и направих грешката да продължа да го правя след като те срещнах. –никога не се бе чувствал по виновен. Никога до сега не се бе чувствал по този начин. Сякаш една част от него я нямаше. наистина важна част от него. сякаш тя я бе взела със себе си. И сега той се чувстваше толкова празен. Искаше да си я върне. Искаше да може да поправи всичко което разруши собственоръчно.
-Никога не си била просто поредната за мен. Мислех, че успях да ти го покажа, но явно съм сгрешил. Но повярвай ми. В нито един момент ти не си означавала за мен просто поредната бройка.-не можеше да се познае. Никога до сега не си бе позволявал да говори за чувствата си. Но сега трябваше да го направи. АКо наистина искаше да си я върне трябваше да бъде до болка откровен.

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите